Корон

Филипински импресии

Корон   (Coron)   – част от групата Calamian Islands – е истинско природно творение. Перла в обятията на два различни свята – подводен и островен. Невероятни варовикови скали, с остри като копия върхове, покрити на места с растителност, която избива от тях с неистова страст за живот. Смарагдови лагуни с причудливи форми, излезли сякаш от четката на художник, обикалят недостъпните отвесни брегове. Скрити зад тях езера, с кристално сини води магнетично ги отразяват. Живописни коралови рифове покриват морското дъно на бреговата ивица в опияняваща палитра от цветове. Към природната красота добавяме и дузина потънали кораби, разпръснати около острова. Какво чакаме? Да потегляме!

Рано сутринта Ел Нидо се събужда за нов живот, а ние се отправяме към пристанището. От тук с Phimal Fast Ferry за около 4 часа пристигаме в град Корон, разположен в източната част на големия остров Busuanga. От фериботния терминал с помощта на трайсикъл (tricycle) се придвижваме към хотела по тесните улици на града. От двете страни на платното се редуват бараки и паянтови къщи, окичени с табели, предлагащи различни услуги (сувенири, масажи, туристически агенции и т.н.). Сгушени под високи палмови дървета и тропическа растителност, те засилват островното настроение, което ни завладява. Бързо се настаняваме, наемаме скутери от хотела и се отправяме към горещите извори Maquinit, намиращи се недалеч извън града. Топлият следобеден вятър се понася много по-добре под сянката на дърветата, докато се придвижваме по черния път, водещ натам. Мястото е скрито от заобикалящата го мангрова гора в малък залив, на брега на морето и предлага три басейна, вливащи се един в друг, с натурална солена вода, извираща от скалите. Информационна табела показва, че температурата й варира от 38 до 41℃, в зависимост от дневните градуси, а днес е един горещ априлски ден. Първият допир до нея инстинктивно ни кара да се отдръпнем, но после бавно се отпускаме в блажен унес. Докато телата ни се разтапят в кристалните води, очите ни се наслаждават на гледката към близкия остров Корон. Около басейните има изградена дървена пътека с парапети, която навлиза сред мангровите дървета. Не се задържаме дълго в горещата вода, в която не е препоръчително да се стои повече от 10 минути и правим кратка разходка по пътеката, водеща до морето. Двете страни на залива са покрити с гъста зеленина, надвесена над водата, а плътната мрежа от тънки стъбла, вплетени едно в друго правят брега недостъпен.

Приключваме със „СПА“ процедурите и се отправяме в търсене на достъпен плаж или бряг, където да се порадваме на залеза. Движим се със скутерите по основния път, заобикалящ острова, а вятърът приятно охлажда загрелите ни тела. Градът остава далеч зад нас, но така и не се виждат отбивки в посока към морето. Истината е, че и ние не знаем къде отиваме, а се наслаждаваме на момента, който ни дава островната свобода. Най-накрая се отклоняваме по тесен черен път с надеждата, че ще ни отведе до брега. Следваме криволичещата му диря сред редки дървета и храсти, преминаваме през открито място, на което се вижда дървена постройка с играещи пред нея деца. Разменяме си любопитни погледи и продължаваме, без да спрем. Скоро чуваме зад нас звука на голям мотор, който бързо ни настига, а човекът на него се опитва да ни каже нещо. Спираме скутерите и нашият преследвач добронамерено ни обяснява, че пътят и земята са частна собственост и не можем да продължим напред, а трябва да се върнем. Обръщаме назад, без да успеем да стигнем до така желания морски бряг.

Времето напредва и слънцето се скрива някъде зад дърветата. Не след дълго и дневната светлина ще изчезне, а градът е далеч, ще трябва да се прибираме..., но още не. Вече сме на главния път, когато виждаме в близост до него нещо като закрит пазар с много мотори, скутери и други превозни средства, паркирани отпред. Решаваме да погледнем какво се случва и изведнъж се озоваваме пред каса, на която плащаме вход и влизаме в света на... боевете с петли – традиция, която филипинците поддържат от векове. Само за пример: в Smart Araneta Coliseum в Манила, с капацитет над 15 000 места, всяка година се провежда световно първенство по „cockfighting“, на което присъстват отбори от Америка, Кувейт, Индонезия и др. Почти няма филипинско село, в което да не се отглеждат поне няколко петли, а сериозните играчи притежават ферми с до 4000 броя. Ценят се красивите екземпляри със симетрични тела, малки глави и тънки крака, за да са по-подвижни и най-важното – с добра кръвна линия, за които се полагат много грижи, усилия и средства. Видяхме такава ферма, с добре поддържани зелени ливади и разпръснати палмови дървета, в чиято основа има големи кафези като къщички, в които се отглеждат „бойците“. Обикновено на състезание собствениците се явяват с няколко птици, които сформират един отбор. Накрая се сумират резултатите и отборът с най-много победи е шампион. Сградата, в която влизаме е с приблизителни размери 50х50 метра, с високи амфитеатрални места за сядане, разположени навсякъде около централната арена, която е с квадратна форма и обградена от големи стъклени парапети. Врявата от залата, пълна с хора е изключителна. Повечето са прави, ръкомахат и скандират „WALA“ или „MERON“. Това са двата различни ъгъла на арената, като за MERON се смята, че е птицата с по-големи шансове за победа. Залаганията текат с пълна сила и шумът продължава до началото на битката, която трае по-малко от минута. Дълго около 8 см острие, закрепено на единия крак е основното оръжие на петлите, което преди битка е покрито. Стартът е даден, тълпата притихва, на арената хвърчи перушина, а битката е ожесточена, но кратка. Очакваният победител спечели, въпреки че претендентът от ъгъла на WALA изглеждаше по-едър и силен.

Утрото от панорамната тераса на покрива на хотела е прегърнало небето над нас със своите нежни розови окраски, а гладката морска вода в залива приказно го отразява. Мистичният силует на остров Корон скрива все още ярките слънчеви лъчи и ние се радваме на меката утринна светлина, стелеща се над зеления град. В пристанището лодките са накацали като големи морски птици върху огледалната вода в очакване да се понесат към близките острови. Една от тях чака и нас. Отново наемаме лодка само за нашата скромна група от шест души и в уречения час ни вземат от хотела. Първо се отбиваме до пазара, откъдето се набавят пресни продукти, с които ще ни гощават на борда. Поради ограниченото място в залива, лодките са навързани последователно и се налага да прескачаме от една в друга и това ни разведрява допълнително. Разположени удобно, напускаме залива и се отправяме към близкия остров Корон, дом на племето Тагбануа. Капитанът на лодката, Джак Спароу (така пожела да се обръщаме към него) ни пренесе за около 30 мин на това приказно място. Бавно навлизаме в залива пред езерото Каянган, който е може би най-фотографираното място в Корон. И с право! На живо е наистина впечатляващ. Високи недостъпни варовикови скали, с неповторими форми, изникват от гладката водна повърхност, а видимостта под нея е толкова добра, че виждаме тяхното продължение към морското дъно. Капитанът плавно лавира между тях и това ни дава време да се насладим на този природен шедьовър. Знаейки, че е едно от най-посещаваните места, не се изненадваме от големия брой лодки, за които малкият дървен док не е достатъчен и се налага да се закачим за една от тях. Докато нашите приятели се отправят към езерото, ние ще го обходим по въздух. При вида на дрона Джак Спароу изпада във възторг и започва да пее и танцува, подкрепян от нашия гид за деня. Високо над заобикалящите ни скали се открива невероятният релеф на острова. Покрит от многобройни остри хълмове, обрасли с растителност, вътрешността му изглежда дива и недостъпна. Освен Каянган и близкото до него Баракуда, разделени от високи остри варовикови скали, се виждат и други езера, до които не се допускат туристи. Наситено синият им цвят ясно се откроява и те привлича да се гмурнеш в кристалните им води. Погледнат отвисоко сюрреалистичният пейзаж ни запленява със смарагдовите си лагуни, техните форми, както и тези на скалите около залива – неземна красота. Приключваме със снимките по въздух и слизаме да се разходим по дървената пътека, която е единствената възможност да се слезе на този стръмен бряг и да се стигне до езерото.

Отново сме всички на лодката, където се зареждаме с пресен сок от кокос и поемаме към следващото езеро – Баракуда. Навлизаме в малък залив, скрит между скалите, с изграден дървен док, на който слизаме и слагаме спасителните жилетки, без които не те пускат да плуваш в езерото. Тук лодките са малко, което предполага, че и в езерото ще е по-спокойно. Дървената пътека навлиза в естествен вход сред острите скали, с надвесени над него огромни камъни, на които виси самоделна табела с формата на баракуда „Luluyuan lake“ (така е известно сред местните), както и информация за часовете, през които е разрешен достъпът до езерото. Таксите, заплащани от посетителите, отиват при племето Тагбануа, което не допуска туристи да нощуват на острова. Изкачваме се между остри като бръснач скали, които на места изглеждат изключително тънки и крехки, за да слезем на малка дървена площадка. В оградения периметър, разрешен за плуване, почти няма хора, виждат се само няколко жилетки, а горещото време навън и кристалната вода на езерото е като магнит за загрелите ни тела. Приятната температура на водата (около 28℃) действа освежаващо. Интересното тук е, че на повърхността тя е сладка и прохладна, но след няколко метра преминава в солена и се получава интензивен термоклин (до 38℃). Видимостта под вода е толкова добра, че се виждат двама водолази как стоят в безтегловност – характерен за тук ефект, който е силно привлекателен за тях. Заради инцидент с туристи, в езерото се влиза само със спасителна жилетка, което ни лишава от възможност за гмуркане. Добре освежени се връщаме отново на лодката и се отправяме към приказната Twin Lagoon. Движим се покрай недостъпни части от острова, заобикаляйки врязаните навътре в морето скали. Зад една от тях плавно навлизаме в спокоен залив, където пред опънато въже, ограничаващо достъпа по-навътре, хвърляме котва. Две малки дървени бараки, издигнати над водата, дават началото на двойната лагуна. Достъпът до нея е само с плуване или с малки канута. Кристалната вода позволява да виждаме отлично дъното, което тук е равно и е покрито с бял пясък. Контрастът с тъмните варовикови скали, които обграждат и разделят едната част на лагуната от другата, прави мястото силно въздействащо. Неголямата дълбочина на по-малката от двете я прави предпочитана за плуване от туристите. Истински късмет е, че в момента има само четири лодки пред нея и няма много хора. Връзката между двете части на лагуната става с помощта на дървена стълба над острите камъни или с плуване през отвор под скалите. Вдигаме дрона и отвисоко отново виждаме впечатляващия вълнообразен релеф на острова, нашарен от сенките на облаците, струпани над него. Но заливът около двойната лагуна и заобикалящите го рифове, с диви крайбрежни склонове е поразителна природна картина, която ни оставя без дъх. Смарагдова палитра от цветове и форми. Как да си тръгнем от тук?

В ранното утро на 24 септември 1944 г. американски изтребители атакуват част от японския флот, скрит в залива Корон и само за 15 минути превръщат красивото райско място в горящ ад. Днес останките от тези кораби носят различни имена и са се превърнали в добра атракция за гмуркачи и водолази.

Напускаме Twin Lagoon и се отправяме към северозападната част на острова, където близо до брега, сред красив коралов риф, на дъното лежи Skeleton Wreck. Това, което е останало от този малък кораб (25 м) наистина прилича на скелет на голяма риба. На място има още няколко лодки и почти всички желаещи да го видят са се събрали над носа му, който е на 5 метра дълбочина, докато кърмата лежи на 22 метра. Слагаме плавници, шнорхел и очила и се гмуркаме първо да разгледаме коралите под нашата лодка. Първите впечатления и преходът към този тих и красив подводен свят е нещото, което те кара да се гмуркаш отново и отново. Изведнъж попаднали сред разнообразието от корали с различни форми и цвят, около които танцуват множество малки пъстри рибки, оставаме пленници на красивата тишина. Докато се наслаждаваме на живота, течащ тук, гмуркащите се до кораба намаляват и се прехвърляме там. Първо се забелязва носа на кораба, насочен право към острова. Следват стърчащите му ребра, които се държат основно на страничните стрингери и се губят мистично в дълбочината. От желязната обшивка не се вижда почти нищо, а коралите са колонизирали всеки един сантиметър от това, което е останало. Тъй като видимостта под водата е около 10 метра, задната част на кораба потъва надълбоко, обвита в тайнственост. Не и за нашия приятел Юлиян, който няма проблем с дълбочините и изненадва няколко водолази, спускайки се до тях.

Връщаме се на лодката и продължаваме обиколката на острова. Горещото време навън бързо изсушава телата ни. Следващата ни спирка е кораловият риф Malwawey, намиращ се близо до брега. Още от лодката се виждат интересни форми, покрили белия пясък на морското дъно. Спираме на място, където няма никой и се отпускаме в гладката и кристално чиста вода. Тук видимостта е много по-добра, може би това е поради липсата на хора и спокойното море. Изобилието от корали прави релефа на дъното фантастичен. Гъсто вплетена колония от вида Staghorn е покрила голяма част от него като бодливи и недостъпни храсти. Сред тях има друг вид, като огромни вкаменени цветя – плоски и кръгли с диаметър до 1 м. Високи корали, приличащи на вази, покрити с шипове са отворили заплашително паст. И още много – с форма на карфиол, мозъчна кора, хризантеми и др. Разнообразието от цветове също е голямо и всички съжителстват заедно, правейки това място неземно красиво. Приближавам се с камерата към мида, с вълнообразна форма, скрита в голям звезден корал, която светкавично се затваря. Яркият й син цвят привлича, но ако не внимаваш, лесно може да попаднеш в мощната й захапка. Пасаж от малки риби се появява и рязко изчезва, подплашен от нещо. Други по-едри екземпляри спокойно се хранят, спазвайки прилична дистанция от нас. По-далеч от брега кораловата градина приключва с дълбока синя бездна.

В късния следобед, доволни от видяното, си почиваме на лодката, докато се придвижваме към малкия остров Cagbatan, известен повече с плажа CYC (Coron Youth Club). Островът е заобиколен от мангрови дървета и бял пясък, но също така има и малък риф, който е нашата цел. Отново се гмуркаме в красивия подводен свят. Посрещат ни пасажи малки риби, които плуват навсякъде около нас, а разнообразието от разноцветни корали го има и тук. Сравнително топлата вода отпуска телата ни в блажена наслада. Не се задържаме много дълго, може би защото се заситихме от подводни гледки за днес.

Приятно изморени, но заредени със спомени за цял живот, се прибираме към големия остров точно навреме, за да успеем да се насладим на живописния залез от хълма Tapyas. Съвсем близо до нашия хотел Vienna, от малък паркинг започват стръмни стълби, които водят до високия 210 метра връх. Въпреки късния час, времето все още е горещо, с висока влажност и затруднява изкачването допълнително. На места покрай изградените парапети има сухи бамбукови дървета, които пазят за кратко от слънцето. В противовес с тях – малки зелени храсти, покрити с розов цвят, разведряват изкачващите. Малко под върха има голям надпис Coron в стил Холивуд, който се забелязва и от града, а на самия връх се издига висок кръст. От широката панорамна площадка се вижда целият град, както и много от заобикалящите го острови. Но хубавата залезна гледка е малко встрани от нея и затова всички, дошли тук са заели позиции имено там. Когато пристигаме вече са разпънати множество стативи и се наблюдава „парад“ на фотографска техника. Всички са вперили погледи и обективи в залязващото слънце, обагрило небето в огнени цветове, а тъмните силуети на островите ясно се очертават сред прелестните отражения в морето, докато то бавно се губи зад тях.

Посрещаме новия ден от панорамната тераса на хотела с чаша кафе и лежерно наблюдаваме събуждането на града. Успоредно с това в таймлапс запечатваме раздвижването на лодките в пристанището и красивите облаци над него. За днес сме наели друга фирма, с лодка, чийто заострен и тънък нос уверено пори вълните. Очертава се един ветровит ден с умерени до силни на моменти пориви. Докато се придвижваме, нашият гид ни разяснява програмата за деня. Предстои да видим два потопени кораба, коралов риф и... тук правим промяна по наше желание, а то е „красив остров с бял пясък и високи палми“. Това не затруднява водача ни, но ще се наложи да пропуснем нещо от предвиденото, за сметка на далечния остров. След малко повече от час сме в източната част на остров Sangat (Tangat), където близо до брега лежат останките на Tangat Gunboat. Със своите 40 м дължина носът му започва след 3 м дълбочина, а краят му стига до 22 м. Въпреки ранния час на мястото има няколко лодки, но хора почти не се виждат. Оказа се, че повечето се гмуркат с бутилки и от кърмата на кораба се издигат балончета с въздух от тях. Корабът е покрит с корали, сред които плуват красиви малки рибки. Докато ние с моя приятел Стоян се забавляваме, минавайки през дупка на носа на кораба, Юлиян се изгубва някъде в дълбокото при водолазите. Като истинска риба е и се чувства най-добре под вода.

Връщаме се на лодката и потегляме към южната част на остров Lusong. Вълнението на морската вода се засилва и кара лодката да подскача и да забива нос, а това е съпроводено с пръски вода, които вятърът подхваща и разнася по цялата палуба и най-вече върху нас. Мястото, където е потънал Lusong Gunboat, дълъг едва 25 м, е близо до брега. Хвърляме котва малко встрани от него, защото корпусът му е сравнително плитко и при отлив почти се показва над водата. Налага се да се борим с вълните, за да стигнем до него. Полегнал призрачно на едната си страна, в момента на нашето посещение най-плитката му част е на не повече от 3 метра от повърхността. Морското дъно, върху което лежи корабът е покрито с корали, които са завладели всеки сантиметър от него. Погледнат отстрани, той прилича на естествена височина и на част от пейзажа, сливайки се с него. Отворите в палубата позволяват да се влезе в трюма на кораба, от което Юлиян веднага се възползва.

Преместваме се с лодката откъм западната страна на острова, където морето е спокойно и видимостта много по-добра. Още от лодката предвкусвахме какво ни очаква под вода и с нетърпение се гмуркаме на място, където няма никой. Дъното прилича на палитра на художник пейзажист, рисуващ картина „Четири сезона“. Толкова голямо разнообразие от нюанси и разновидности на меки и твърди корали, събрани на едно място. Природата е съумяла да ги подреди в истинска, неповторима градина. Приближавайки се до тях, цветовете им избухват с още по-наситени багри. Отпускам се за кратка наслада, но съм привлечен от ярките жълти цветове на две риби Foxface. Опитвам се да се доближа до тях, но те мигновено изчезват и за мен остава да се насладя на голяма скала, покрита с лилави корали, сякаш съм в градина с хризантеми.

Солената вода изсмуква енергийния ни запас и затова се качваме на лодката, където момчетата са ни приготвили вкусен обяд. Добре заредени се отправяме към острова, който си пожелахме. Оказа се наистина далеч, особено от първоначалната точка. Лодката се бори с вълните, а недалеч от нас се редуват дългите въжета на перлена ферма. Наредени в успоредни редици, на определено разстояние една от друга, се виждат шамандурите, заемащи огромна територия. Отглеждането на перли е дълъг и труден процес, а и сериозен бизнес тук, на Филипините. Преди да стигнат мидите до морето, две години са в инкубатор, като във всяка се слага малко топче, около което ще се образува перлата. После в продължение на три години стоят в клетки в морето на дълбочина до 15 метра, като периодично се обръщат от гмуркачи, за да се получи идеално кръгла форма.

Вятърът сякаш се усили още и огъва върховете на високите палми на остров Pass в опит да издуха пухкавите бели облаци, струпали се над тях. Това е първото нещо, което виждаме, преди да се приближим и да хвърлим котва в източната част на малкото райско кътче от Филипините. Горещите слънчеви лъчи се отразяват в бяла, пясъчна ивица, врязваща се навътре в морето и засилват контраста с тюркоазената му вода. Скачаме до кръста в нея, за да стигнем до брега. Истинско удоволствие е да стъпваме по финия бял пясък – няма по-бяло. Имаме свободно време и решаваме да направим обиколка на малкия остров. Навлизаме сред сянката на високите палми, където има няколко дървени бунгала и излизаме на северния бряг. Малка платформа с покрив се издига самотна над водата. Равното морско дъно позволява да се стигне до нея без плуване. Тук пясъчната ивица свършва в плътни мангрови дървета, които ограничават обиколката по брега. Навлизаме отново към централната част и тръгваме по изградена от камъни пътека. Стъпалата й ни водят към най-високата точка на острова. Няколко пейки сред дърветата са идеално място да поседнем и да съзерцаваме преливащите цветове на морското дъно, прозиращо през кристалната вода, както и заобикалящите ни съседни острови. Слизаме към скалист бряг, с интересни, обрулени от вятъра дървета, чиито необичайни форми излизат направо от водата и се огъват към сушата. Продължаваме покрай високи храсти без листа, но окичени с ярки червени цветове, за да излезем на малък плаж – мечта, скрит сред мангрова растителност. Белият пясък под краката ни и приказната тропическа картина около нас засилват сетивните възприятия и изпълват душите ни с топло, островно усещане. Приятното чувство ни завладява и съм сигурен, че всеки един от нас ще го запомни по свой начин – но завинаги.

Свързани фотописи:  Ел Нидо;  Бохол



2020-2021 © Copyright - Фотописи
Всички фотографии и текстове са авторски.