Бохол

Зеленото сърце на Филипините

29 март 2019

Бохол (Bohol) – тропическият геопарк на Филипините. Остров, съчетаващ история и биоразнообразие, чиято брегова ивица изобилства от заливи и плажове с бели пясъци. Дом на най-малкия жив примат в света и място с уникален карстов пейзаж от „шоколадови“ хълмове. Рай за гмуркачи и любители на подводния морски живот. Може да посрещате изгрева на високите тревисти хълмове или да изпращате залеза в приятна компания край брега. Да се спуснете по река с невероятно зелен цвят на плаващ ресторант, да наблюдавате живописни оризови тераси или да скочите във водите на прохладен водопад. Да полетите със зип лайн или да се скриете в някоя от многобройните пещери. Този толкова зелен остров е пълен с живот и те предизвиква да се отпуснеш и да се забавляваш.

Наблюдаваме изумрудените меандри на река Лобок от люка на самолета, който бавно се спуска към едноименното летище в Панглао. Малък остров, свързан с Бохол посредством два моста. Тук са концентрирани и най-добрите хотели и плажове, което го прави привлекателен за туристите. Докъдето ни стига погледът се вижда само растителност – истински тропически рай.

Полетът от Манила е кратък – час и 40 минути. Малко преди обед сме на летището и се отправяме към Bohol Sea Resort , където ще се настаним за следващите дни. Едноетажни къщички, сгушени сред високи палмови дървета на брега на морето. Какво повече можем да искаме? Усещането да стъпваш бос по белия пясък, с който е покрит плажът пред хотела е фантастично. Изчакваме да се съберем всички на удобните хамаци под приятната сянка на палмите, съзерцавайки кристалните морски води, с накацали лодки върху тях.

Днес ни е свободен ден, яхваме скутерите и отпрашваме към най-популярния плаж в Панглао – Alona Beach, който се оказа много близо до нашия хотел. Тук са концентрирани ресторанти, магазини и хотели. Отнякъде изскача филипински младеж, предлагащ сувенири и бързо го научаваме да казва цената им и на български. Плажната ивица не е много голяма, но пясъкът й е изключително фин и с удоволствие правим кратка разходка боси по брега. Намираме си приятно заведение, където хапваме вкусна тайландска супа Том Ям (Tom Yum), с богато присъствие на скариди в нея. Да, така се случи, че първата храна, която опитахме на Филипините не е местна, а тайландска, но все пак се насладихме на азиатска кухня, като се има предвид, че подминахме дори гръцка таверна..

Вече отпочинали и заредени с приятни гледки и вкусна храна решаваме да потърсим самотен плаж. Скутерите са идеалното превозно средство в горещото мартенско слънце на Филипините. Предлагат така нужната прохлада, а наемането им става много лесно и ги има навсякъде. Докато се носим по пътя, който тук е от бетон, както на много места по островите, виждаме Panglao Watchtower да се издига самотна до брега на морето – шестоъгълна кула за наблюдение на пет етажа, построена през 1851 г. Тя е най-високата в страната, но е заключена и няма как да се качим да погледнем отгоре. Спираме за кратко и продължаваме в търсене на непопулярен плаж, скрит сред палмови дървета. Пътят ни води между красиви едноетажни къщи, с добре подредени дворове и бараки без ограда, пред които играят кални деца. И за да е пълен контрастът, точно на първа линия на брега виждаме малък хотел на два етажа, а в съседство с него – дървена съборетина, пред която гордо се разхождат петел и няколко кокошки, а лениво куче надига глава, за да види кой е нарушил спокойния му сън. Пред всичко това има малък, но красив плаж – Momo Beach. Ето това е неповторима филипинска идилия. Паркираме скутерите пред хотела буквално на плажа. На две палми са вързани въжета за забавление и скокове във водата, а на друга е изградена дървена платформа – къщичка за наблюдение на няколко метра от земята. Моментът е подходящ и бързо окупираме „атракционите”, но след като и шестимата се качваме в импровизираната кула, от хотела любезно ни молят да не се събираме всички горе, защото има опасност да я съборим. Юлиян уверено заявява, че сме от телевизията и снимаме филм. Не знам дали ни вярват, но кръжащият около нас дрон, на който помахваме, е добър аргумент. Отвисоко виждаме зелена гора от големи дървета, скриващи ниските къщи – сякаш сме на пуст остров. Фотосесията продължава още дълго, докато не заснемем целия периметър около хотела на този самотен и много красив плаж, откъдето може да се наблюдават великолепни залези.

Вечерта настъпва изведнъж, но вече се возим на „Tricycle“ и отиваме да пробваме местните масажи – увериха ни, че са много добри. Намираме едно прилично студио и ангажираме всичките им масажисти. На мен се падна един здрав филипински младеж, който така ме раздвижи – излизам прероден.

След чудесния масаж е време да похапнем и се насочваме към Alona Beach, оглеждайки се за приятен ресторант. Вечер това място изглежда съвсем различно – тук кипи живот. Много хора се разхождат, стоят на плажа с питие или в крайбрежните заведения. Други танцуват под звуците на групи, изпълняващи на живо популярни хитове. Какво ни остава, освен да се потопим в приятния нощен живот на брега на морето.

30 март 2019

Утрото идва неочаквано. Сякаш си легнахме преди малко и вече пием кафе на плажа в удобните хамаци, наслаждавайки се на изгряващото слънце. Отливът е прибрал морето навътре и е оставил малки локви, водорасли и влажна ивица. За да стигнем до гладката морска вода се налага да газим повече от 40-50 метра през тях. Меките нюанси на изгрева, отразяващи се в идеално гладкото море правят всичко около нас толкова цветно и приказно – сякаш сме в огледален свят.

Зареждащите утринни моменти, кафето и закуската изпълват телата ни с енергия – готови сме за приключения. Днес ще обикаляме по суша през острова, но за да не ни липсват водни преживявания, имаме включено и плаване по река. Наели сме ван и шофьор, който ще ни вози, където искаме. Малката ни спретната група от шест човека изпълва пространството във вана и потегляме. Напускаме Панглао и се потапяме в зеления Бохол.

Пътят минава близо до морето, сред дървета и палми и ни отвежда до първата ни спирка за деня – Xzootic Animal & Butterfly Garden. Разположен близо до река Лобок, паркът е приятно и забавно място за кратка разходка. Когато пристигаме, сме сами и спокойно разглеждаме и се снимаме с огромен питон албинос (дълъг няколко метра) с ярко червени очи. В голямата клетка при него може да се влиза и дори ни разрешават да го докосваме. Навън вниманието ни привлича също толкова голям екземпляр, но кафяв на цвят, който не проявява абсолютно никакъв интерес към нас. Разбираме, че това е бирмански питон, който се среща в Южна и Югоизточна Азия, в различни цветове. Продължаваме покрай клетките с големи гущери, събиращи слънце върху дърветата. След малко виждаме две малки маймунки. Едната от тях проявява голям интерес към фотоапарата ми, опитвайки се да го вземе от ръцете ми. Може би не иска да я снимам. След тях влизаме в градината на пеперудите, които летят навсякъде, гонят се и волно пърхат с крила. Кацат по цветята и листата на дърветата, където снасят своите малки яйца. Това е един пъстър свят, истински оазис.

Оставяме пеперудите на спокойствие и поемаме към една от най-популярните природни забележителности тук – Шоколадовите хълмове. Пътят минава през изкуствената гора, засята от студенти преди години и представлява двукилометров участък от гигантски махагонови дървета, които създават естествен живописен тунел. В по-добър час от деня биха се получили интересни снимки, но сега с обедното слънце се губи очарованието на това място. Нашият шофьор ни оставя пред входа на площадката за наблюдение на Шоколадовите хълмове и се разбираме да му се обадим като приключим. Слагаме шапките, които ни пазят от силното слънце навън и започваме бавно да изкачваме стълбите, които водят към върха на хълма. Бавно, защото тук присъствието на хора е осезателно, а стълбите се ползват за слизане и качване едновременно. Сливаме се с шумната и пъстра тълпа, сред която трябва да изкачим около 50 м до върха. Още след първите метри виждаме близките хълмове да изникват сред дърветата около тях. Колкото по-високо се изкачваме, броят им се увеличава и увеличава, докато не покрият цялата равнина около нас, чак до хоризонта. Многобройна армия от над 1200 хълма, с височина от 10 до 80 метра. Някои от тях са със заострени върхове, други със заоблени, но всички са с конусовидна форма. На върха има две широки площадки на различни нива и може спокойно да се наблюдава във всички посоки. Намираме се в центъра на това уникално творение на природата. Варовикови хълмове, останали от кораловите рифове през ледниковата епоха, сега покрити с трева, която през лятото изсъхва и става кафява – Шоколадовите хълмове. Засищаме се с „шоколадови“ гледки и се спускаме обратно към вана, а хората продължават да пристигат.

Следващата ни спирка е Домът на тарсиера. Посреща ни водач, който ни развежда през парка и разказва за някои от животните, намиращи се в него. Движението става в една посока. Минава се по специално изградени мостчета, под които дремят два големи крокодила, покрай клетка на сини фазани с великолепна окраска, а една птица-носорог се опитва да клъвне Go Pro-то, с което я снимаме. После пътеката навлиза сред дърветата и там водачът ни предупреждава със знак да пазим тишина и насочва вниманието ни към широките листа пред нас. Под едно от тях виждаме две големи очи да се взират в нас. С размер колкото човешки юмрук, вкопчен здраво с тънките си и дълги пръстчета в една клонка, с опашка, надвишаваща два пъти дължината на тялото и големи изпъкнали очи – пред нас е филипинският дългопет (Tarsius) в целия си блясък, но застрашен от изчезване вид. Виждаме три екземпляра на определена дистанция един от друг в естествената им среда без клетки. Единият е в дълбока дрямка или поне така изглежда. Разбираме, че през деня спят, а нощем ловуват и не трябва да ги приближаваме и притесняваме. Затова тихичко ги снимаме и ги оставяме на следващите любопитни туристи. За сметка на това бухалът „Bubo bubo“ е голяма атракция, защото него можеш да го погалиш, а той само те поглежда. Стоящ гордо на един клон, за който е привързан с въже за всеки случай, той достойно позира за снимки с нас. Разглеждаме и другите обитатели на този приятен парк, а за финал ни снимат и с малък крокодил, докато го държим в ръце – получаваме и снимка.

Време е за обяд и сме готови за поредното приятно преживяване – плаващите ресторанти по река Лобок. Интересът към тях също е много голям и се налага да почакаме, защото се движат през определен интервал от време. Представляват големи платформи с покрив и маси, разположени от двете страни. В средата има голяма шведска маса, отрупана с храна, а най-отзад са музикантите. Настаняваме се удобно и веднага отплаваме по невероятно зелените води на река Лобок. От двата бряга на реката се зареждат високи кокосови дървета, растящи наклонени навътре към нея, сякаш искат да скрият реката от заобикалящия я свят. В ниската част има разнообразна растителност – толкова гъста, че не се вижда брегът. Живописният фон и спокойната музика докато похапваме, засилват градиента на нашите възприятия. Скоро стигаме до изградена сцена на брега и спираме до нея, за да се порадваме на жизнерадостните песни и танци на група от около 40 деца, на различна възраст. Облечени в красиво декорирани сини дрехи, те изпълняват пред нас кратка програма под съпровода на жива музика. Водещият отправя покана към публиката, желаещите да танцуват да се присъединят към тях. От целия ресторант с приблизително 70 човека, естествено само нашите три момичета откликват на поканата и танцуват заедно с децата. Следва изпълнение на традиционния филипински танц „Tinikling“ (двама души удрят дълги бамбукови пръчки в земята и една в друга в определен ритъм, докато дует танцьори стъпват между тях). Темпото се увеличава, докато накрая почти не виждаш дали танцьорите стъпват на земята. Благодарим за програмата и продължаваме по реката, в чиито зелени води около нас се виждат пасажи от риби, изпълняващи собствен танц. Малко след това имаме и импровизирана „програма“ от няколко деца, които безстрашно скачат от високите палмови дървета във водата пред нашия плаващ ресторант.

Време е и ние да си повдигнем адреналина и се отправяме към Loboc Ecotourism Adventure Park, за да полетим на зип лайн над река Лобок. Пристигаме в нещо като чакалня, от която се открива гледка към реката и самия зип лайн. Оттук следва кратко ходене и сме на мястото за „полет“. Слагат ни каски и ни обличат в специални дрехи, които закачат с няколко стоманени въжета. Ще летим в легнало положение, с главата напред. Чуствам се като таран, който ще се забие в отсрещния хълм. Как ще става спирането нямам време да помисля. Докато се усетим и с Марина вече „политаме“ напред, разперили ръце като криле на птици. Усещането е толкова приятно и зареждащо. Отпускам се, оставям се на инерцията да ме носи и инстинктивно започвам да викам. На стартовата площадка има и други хора, които ни аплодират и се забавляват от нашия полет. А под нас като змия се вие реката. Виждат се водопадите Busay, до които само преди час стигнахме с плаващия ресторант. Сякаш изведнъж се озовавам на площадката от другата страна и докато си помисля как ще се спра, то се случи. Времето, за което се стига до отсрещния хълм трябваше да е минута, но аз го взех за 50 секунди – може би съм много аеродинамичен. Кратко, но запомнящо се и спиращо дъха преживяване. Още неосъзнали какво се случва, вече сме на стартова позиция и политаме в обратната посока. Връщането е също толкова вълнуващо.

Двата „полета“ един след друг ни дават толкова много енергия и емоции, които ни владеят по пътя към цървата-музей Baclayon, където е следващата ни спирка. Това е една от най-старите църкви на Филипините. Завършена още през 1727 г., тя оцелява и през голямото земетресение от 2013 г. с поражения, които са отстранени. Интересно съвпадение е, че по пътя към нея си говорех с Юлиян, че искам да ни заведе да видим филипинска сватба и това се случи. Пристигаме в църквата по време на церемония по сключване на брак. Вътре е пълно с усмихнати хора, които слушат проповедта на католическия свещеник. Чува се хорова песен, която от идеалната акустика на просторната и светла църква звучи тържествено и създава много празнично настроение.

Оставаме няколко минути и продължаваме към Панглао. По пътя спираме на статуята Blood Compact. Издигната е в чест на едно от най-важните събития в историята на Филипините – договорът за приятелство между испанци и филипинци, подписан на 16 март 1565 г. Смята се, че това е първият договор от подобен род, сключен между две различни раси и религии. Скрепен е с кръв, откъдето идва и името "Sandugo", което означава "една кръв". В негова чест всяка година през месец юли се провежда фестивалът Сандуго, който продължава през целия месец с различни прояви. Скулптурата изобразява петима мъже в реален размер, събрани около маса, двама от тях вдигат тост.

Така неусетно изминава този ден, изпълнен с много емоции и лични впечатления за всеки от нас. Време е и ние да вдигнем тост за това. За кратко се прибираме в комплекса да се порадваме на прилива и се отправяме към Alona Beach.

30 март 2019

И днес ставаме рано, защото имаме резервирана лодка, която трябва да дойде да ни вземе от плажа на хотела в 7 сутринта. Слънцето още не се е отлепило от хоризонта, а ние шестимата вече се разполагаме в голяма Bangka (преведено от тагалог – лодка) и напускаме гладките води на залива. Цветовете на утрото се отразяват навсякъде около нас и ни изпълват с настроение и приятно очакване за предстоящия ден. Отплаваме към Balicasag Island, където ще се гмуркаме с бутилки, а при късмет трябва да видим и морски костенурки. Извън залива Панглао морето продължава да е спокойно и нашата лодка „Kurt Era“ се носи леко и уверено напред, водена от екипаж от трима души. След около 50 минути пристигаме до малък остров с кръгла форма, заобиколен от риф, обявен за морско светилище и рай за гмуркачи. Кристалната вода ни позволява да виждаме коралите под нас. Въпреки ранния час, островът е заобиколен от лодки и желаещи да се гмуркат. На брега на много места се предлага scuba diving и няма проблем с намирането на екипировка. Следва кратък инструктаж, в който ни показват основните правила.

Обличаме неопреновите костюми, слагаме коланите с тежестите и се качваме на малка лодка, която ни отвежда до мястото за гмуркане. Тук ни слагат и бутилките с въздух и към всеки от нас се прикрепя по един човек, който ще ни води и наблюдава. Още с потапянето се виждат много малки риби, плуващи спокойно около нас. Ние с моя водач се отделяме от групата и плуваме в посока, където няма други хора. Дишам спокойно – така ще пестя въздуха и ще се наслаждавам на красивия подводен свят по-дълго време. Пасажи от цветни риби се движат наоколо в собствен танц. Достигаме до ръба на рифа, откъдето започва дълбокото. Под нас е само тъмносиня бездна, на чийто фон за кратко проблясват сребърните тела на едри екземпляри, движещи се бавно и изчезват в дълбините. Правя знак на моя водач да се спуснем още надолу, но без PADI сертификат – дотук. Оставаме на тази дълбочина и се движим покрай стената на рифа, залята от разнообразни меки и твърди корали. Видимостта е много добра и се оглеждам за някой от групата, но не виждам никого. Подводният свят не ме пуска да се върна или по-скоро аз жадувам да остана още в тази спокойна красота, където душата се ражда за нов живот с всяка глътка безценен въздух. Излизам последен от нашата група и си правя снимка за спомен с моя подводен водач, докато той ми обяснява, че днес има много лодки и хора, затова няма костенурки.

Отново сме всички на лодката и се устремяваме към Virgin Island, известен още и като Pungtud, който е друго емблематично място около Бохол. Островът представлява дълга пясъчна ивица, която се извива във формата на полумесец и изчезва в морето, заобиколена от морска трева. Изключително белите пясъци, кристалната вода и равното дъно го правят отличен декор за снимки. Наличието на много лодки е красноречиво за големия интерес към него. Скачаме от нашата в топлата вода, достигаща малко под коленете и тръгваме към пясъчната ивица. Шапките и очилата са зъдължителни, защото яркото слънце се отразява от светлото дъно и пясък. Посреща ни скромна табела, закачена на две криви дървени пръчки „Welcome to Virgin Island“. Навсякъде около нас виждаме хора да се снимат в най-различни пози. Наистина фотографско място, на което няма много какво да се прави, освен да релаксираш, излежавайки се в плитката топла вода и да похапваш или пийваш нещо от търговците, които продават направо от малки лодки. Налага се да повървим до края на ивицата, където няма хора, за да се снимаме и ние.

Погледнат отвисоко, островът ни впечатлява още повече. Самотно мангрово дърво се оглежда в кристалната вода и ярко изпъква насред цялата плажна ивица, създавайки приказна атмосфера. Неговото неистово желание да бъде забелязано, магнетично ни привлича натам. Докато се снимаме около него пристига лодка, натоварена с кокосови плодове, морски таралежи и други неща. Възползваме се от възможността да си набавим малко течности в този горещ ден. Продавачът с ловки движения ни отваря по един плод, тържествено забива сламка в него и ни го поднася. Вече всички сетива са задоволени и блажени пристъпваме към нашата лодка. Дългият престой на открито под яркото слънце налага да спрем някъде за разхлаждащо гмуркане. Хвърляме котва на място, където няма никой, някъде в периферията на големия риф, заобикалящ залива Панглао. Докато моите приятели са във водата, а Марина се излежава на носа на лодката, решавам да поснимам малко с дрона. Кадрите отгоре ми показват колко бистра е водата, различавайки ясно осеяното с корали морско дъно. В далечината се вижда и нашият остров – един зелен оазис. А самотната ни лодка е кацнала върху тюркоазените води и тихо ни чака да ни отведе там.

В късния следобед вече сме на сушата и решаваме да се разхладим още като посетим пещерата Hinagdanan. На тагалог името й означава „стълбата“ – карстова пещера със сладководен естествен басейн, с кристално чиста вода и дълбочина 12 метра. Открита е случайно от фермер, докато разчиствал терена си. Използвана е и за скривалище на местните от японската армия. Оказа се, че е само на 15 километра от нашия хотел. Яхваме скутерите и се носим към нея. И тук, като на повечето популярни места, е пълно с магазини за сувенири. Плащаме вход, който е различен в зависимост от това дали искаш да плуваш в нея или само да я разгледаш. Не съм плувал друг път в пещера и решавам, че няма да пропусна възможността. Слизаме през тесен вход по слабо осветено стълбище, на което трудно се разминават двама души и след по-малко от 100 метра сме до басейна. Тук има повече светлина заради двата естествени малки отвора и няма много хора. От тавана висят сталактитни формации и се отразяват с причудливи форми в синята вода, заела по-голямата част от пространството. Бързо се потапям и усещам как тялото ми се разхлажда приятно от допира с водата, която учудващо за мен не е студена. Юлиян прави виртуозни скокове и забавлява присъстващите.

Излизаме навън под все още греещото слънце и потегляме в търсене на плаж и място, където да хапнем. Бързо изсъхвам на мотора от топлия вятър. Не се налага да търсим много и попадаме на заведение с интересни чадъри. Направени са от палмово дърво и сухи тънки листа, вплетени в куполна форма със заострен връх като копие. С отлична гледка към сравнително голям плаж, на който има няколко лодки и почти никакви хора. Вкусната храна, свежият полъх от морето и прелестната панорама към този „див“ плаж с бели пясъци, осеян с големи дървета, които хвърлят дълги сенки от залязващото слънце ни запленяват и засилват въздействието на този приказен остров Бохол – зеленото сърце на Филипините.

Свързани фотописи:  Ел Нидо;  Корон