Викос

И каменните мостове на Загори

Викос  (Vikos) – внушителен каньон, рекордьор в книгата на Гинес. Разположен е по южните склонове на планината Тимфи в глобалния геопарк на Юнеско „Викос-Аоос“. Дом на орли, сред отвесни скали, вечнозелени храсти и дъбови гори. Царство на тишина и спокойствие с неповторими панорамни гледки, оставящи те без дъх. Разсечено на две от река Войдоматис, дефилето те примамва да се изгубиш в неговите зелени дебри. И това не е всичко. В комбинация с традиционните каменни къщи, стари мостове и диви планински върхове, районът на Загори не те оставя да скучаеш и за миг.

Отправяме се натам, развълвувани от възхитителните пейзажи със скални феномени и манастири в Метеора.

Тук почти всички проломи, реки и дерета са горди притежатели на мостове от камък, строени през периода 17 – 19 век. Запазени и здрави, от тях се лее история и се разказват легенди. Истински произведения на изкуството, които и до днес се използват по първоначалното си предназначение. Носят имената на своите създатели и благодетели, осигурили средства за тяхното изграждане или реконструкция. По онова време се е смятало, че това е най-голямото благодеяние, което може да направи човек. В популярна топографска карта на Гърция, само за района на Загори са отбелязани 93 каменни моста. Някои от тях са достъпни с кола и близо до пътя, но за други се налага малко да се повърви по маркирани пътеки – леки и приятни разходки, заредени с живописни пейзажи. Няма да имаме възможност да обиколим всички, затова мислим да разгледаме само мостовете, които са ни по път.

Най-силно впечатление ни направи Plakidas-Kalogeriko, който първоначално е бил дървен, но през 1814 г. е построен от камък. По-късно през 1865 г. се е наложило да го възстановяват и от тогава е с това име. Вълнообразната му форма с три арки и стърчащи камъни от двете му страни, под определен ъгъл наподобява на огъваща се гъсеница, пълзяща към отсрещния бряг на пресъхналата река. В средата на октомври от водата няма и капчица, останало е само празно корито, покрито с бели камъни. Подобна е картината и при другите мостове, които посетихме. Някога устоявали на буйните речни пориви, днес изглеждат като стари воини – гордо изправени и готови за бой. След кратка „инспекция“ и обиколка в района, можем да отбележим като заслужаващи да се видят:

Lazaridi-Kontodimou (1764 г.) – с една голяма арка. Скрит сред скалите, до него води тясна пътечка по висок и отвесен бряг.

Misios (1748 г.) – с една голяма и една по-малка арка. Тук се налага да се повърви малко, като се спускаме по приятна каменна пътека, обградена от високи скали, обрасли с дървета.

Kokoris (1750 г.) – с една голяма арка, която се захваща за двата бряга към стръмни скали. Съвсем близо до асвалтовия път, откъдето се вижда целият мост.

Разбира се, ако разполагате с време и желание, може да обиколите и другите. Ние се отправяме към село Врадето, намиращо се високо в планината на 1340 м надморска височина. Пътят до там сигурно присъства в списъка на всеки моторист, търсещ адреналин. Стръмен и тесен, с множество серпентини, рязко ни изкачва нависоко, откъдето се откриват и прелестни хоризонти. Завоите са тесни и с невероятни виражи. На един от тях се разминаваме с бляскав ретро кабриолет, управляван от възрастен мъж, а до него на предната седалка – достолепна дама с бели коси. И двамата са облечени във винтидж стил, с усмихнати лица. Появиха се сякаш от друга епоха и изчезнаха обратно там, зад завоя. Някак не се вписваха в пустия и див пейзаж, но както разбрахме по-късно, именно на това място се провеждат ежегодно походи с ретро автомобили.

Пристигаме в малкото село, състоящо се от няколко от традиционните за района къщи от дялан камък. Може да няма много жители, но има хотел с механа, до който спираме колата. Оттук тръгва пътека, която за около 30 минути трябва да ни отведе до панорамната площадка Beloi. Има маркировка, която подсказва какво разстояние ни остава да извървим. Сухата трева, жълтите дървета и червените храсти поглъщат лъкатушещата пътека. След тях навлизаме между високи няколко метра скални слоеве, приличащи на масивен зид. Сякаш сме в лабиринт, но пътят е само един.

Излизаме на открито и пред очите ни се открива панорама с грандиозни мащаби. Бездънната пропаст под нас ни главозамайва само като я погледнем. Величествените скали, извисяващи се страховито от двете страни на дефилето го обграждат и сякаш се опират в белите облаци. Основите им са покрити със зелен килим от дървета и храсти, който се разрежда и се загубва плавно към върховете, за да открие цветния им релеф. Пресъхналато корито на река Войдоматис ясно изпъква сред зеленината, покрито с бели камъни, за да се изгуби и то в безкрайната мараня. Есента току-що е започнала и предстои да залее с цветни багри цялото дъно на каньона. Сами на панорамната тераса, стъпила върху здрава скала, тихо и на спокойствие съзерцаваме, докато стихията от емоции в нас леко затихва. От тук по въздух до Oxya (следващото място за наблюдаване) е може би километър, а ние изминаваме 40 км в комбинация с любимите ни наклони, стръмнини и завои. Но наистина си заслужава. Паркингът е само на 100 метра от гледката и това прави мястото лесно достъпно и по-посещавано.

Павирана пътека ни отвежда на открито до панорамната тераса, откъдето започва втора част на „стихия от емоции“. Оттук погледът не може да се зарее в далечината, но се разкрива гледка към отсрещната стена на каньона и така имаме възможност да видим вклинените дълбоко в нея процепи, които нямаше как да забележим от другото място. Терасата е по-голяма и е разположена по дължина, а след нея може да се продължи още няколко метра по необезопасена тясна пътека в скалата, но на собствена отговорност. И все пак от там се добавя още малко към неземно красивия пейзаж. Не ни се тръгва, но денят напредва, а имаме още места за посещаване.

По обратния път към Монодендри спираме за кратка разходка през каменната гора (Petrodasos). Разпръснати на голяма площ сред пожълтяващите корони на дърветата, ерозиралите с времето скали са образували необикновени форми от хоризонтални слоеве камък. Събрани на отделни групи или сами, с различни размери и височина. Някои от тях са обвити в растителност и така преливат в приказна гора, сред която спокойно може да се изгубим. Добре, че има подредени пирамидки от малки камъни, показващи пътя. Връщаме се до колата, но не можем да тръгнем, защото трябва да изчакаме голямо стадо овце, през което време ще се порадваме още малко на панорамата към близката гора и надиплените хребети на планината. Есенният пейзаж ни омагьосва със своите наситени багри.

Пристигаме в Монодендри и слънцето започва да се скрива зад високите планински върхове, а стъпките ни отекват по тесните каменни улици. Всъщност, тук всяка къща, покрив и ограда е направена от камък – традиция, запазена откакто селото съществува. Каменен е целият облик на селцето, създаден от изкусните ръце на майсторите. Монодендри означава „самотно дърво“ и може би затова в центъра му има огромен чинар, под чиято сянка са разположени столовете на механата. Тишина е обгърнала красивите къщи, а цветята по оградите и дворовете създават романтично настроение. Сякаш времето е спряло.

И шумолят листата под краката ни, докато вървим към близкия амфитеатър, който се намира на километър от центъра. Сядаме на последния ред, за да виждаме най-добре „представлението“. На пустата сцена актьори няма, но зад нея в перспектива е истинска есенна премиера. Пъстрата гора е идеален декор, заел пространството до огнените скали, огрени от залязващото слънце. Вплетени в див и страстен танц, те създават незабравим спектакъл за единствените си в този миг двама зрители.

Свързани фотописи:  Драколимни



2020-2021 © Copyright - Фотописи
Всички фотографии и текстове са авторски.