Драколимни

Вдъхновяващи пейзажи, спокойствие и... много дракони

Drakolimni  – "Dragon Lake" – още щом чухме името му бяхме запленени, усетихме как нещо ни тегли натам. Далеч от суматохата на многото острови и плажове, в Гърция има един регион, който не е толкова популярен и рекламиран, но за сметка на това предлага спокойствие, тишина и прекрасна природа, със своите планини и езера. Едно от тези езера е Драколимни в планината Тимфи, намиращо се на 2050 метра надморска височина, в подножието на връх Плоскос (2377 метра) и близо до първенеца връх Гамила (2497 метра). Трябва да уточним, че има друго езеро със същото име в съседната планина Смолика, но за него ще разкажем друг път. Да се върнем на Драколимни – маршрутът започва от село Микро Папиго (Папинго) и е част от националния път на Гърция О3. Планирането на маршрут през отдалечените гръцки планини не беше лесно, поради липсата на информация за състоянието на пешеходните пътеки и за работещи къщи за гости, но късметът ни доведе при изключително добри, любезни и обгрижващи домакини, в лицето на Мarilous Chani.

Маршрутът не е твърде сложен и не изисква технически умения, а разкрива великолепни, спиращи дъха пейзажи. Ние изминахме близо 16 километра и преодоляхме над 1000 метра денивелация за близо 7 часа и половина. Имайки предвид, че сме "отнесени" фотографи, които се спират да снимат и да се любуват на приказните гледки по пътя, нормалният преход не би бил повече от 6 часа. (Целият маршрут, както и трак, ще намерите в края на фотописа).

Ставаме рано за закуска, която Мери Лу е приготвила с продукти от своята градина. Знаем, че не е добре да се прекалява с храната рано сутрин, но кулинарните предложения на домакините са толкова изкушаващи, че не можем да спрем да опитваме. И така, доволно заредени и малко натежали, паркираме колата в края на село Микро Папиго, което е популярно с традиционните си къщи от черен камък. В него живеят не повече от 50-60 души. Селото е отправна точка за планинските върхове на Тимфи. Място с кристалночист въздух, подходящо за различни дейности и забавления, като пешеходни преходи, рафтинг, каньонинг, планинско колоездене или просто за релакс. На разположение има няколко хотела и къщи за гости.

"Леко" натоварени с раници, фотоапарат, статив, дрон и малко храна вървим по каменните улици на селцето, което е притихнало в дивата утринна мъгла. Тишината е запленяваща. Нарушават я само веселите припеви на птиците, които като нас усещат, че предстои един прекрасен ден. Стигаме до първата маркировка за хижа Астрака, която е нашият междинен етап от маршрута. В началото на пътеката има павиран зид, а самата тя представлява по-скоро чакълест коларски път.

Средата на октомври е и гората започва да се обагря с пъстра палитра от цветове. Небето е ярко синьо, полъхът на вятъра нежно гали клоните на дърветата, а ние вървим с добро темпо към нашата вълнуваща среща с малките "дракони". Недалеч от пределите на селото е и първото място, където може да се разхладим и да се запасим с вода от каменна чешма, с навес и тераса. Оттук се открива отлична панорама към селото и околността. Естествено, няма как да не се насладим на бистрата планинска вода, под сянката на огромното дърво, в чиято основа извира тази благодат. Пътеката се стеснява и започва да криволичи сред оредяващата гора, която отстъпва място на скалистите върхове над нас. Вдъхновяващи са, огрени от ранното октомврийско слънце. Указателните табели показват 2 часа и 40 минути до хижа Астрака. Решаваме, че трябва да ускорим темпото. След още 20 минути е следващата табела, на която пише 2 часа и 10 минути, което означава, че поддържаме добра скорост (или просто няма какво да се снима). Тук е и следващата чешма, построена през 1964 г. Има и беседка и място за отдих, но ние пропускаме тази възможност.

Дърветата отстъпват място на ниските борчета и храсти, те, от своя страна – на тревата, а нашият път продължава под открито небе и скалисти върхове.

Денивелацията започва да се усеща, мускулите на краката пулсират, първите капки пот избиват по челото, дишането и пулсът се ускоряват, а очите не спират да запечатват спомени. Това ме подсеща, че скоро не сме снимали. Слънцето все по-силно грее, вятърът сякаш спря, а ние двамата пъплим в откритата котловина към върха. Тъкмо навреме идва и следващата чешма с беседка. Тук водата тече много слабо, а това е последната възможност да се заредим, преди да стигнем до хижата. Спираме за кратка почивка под сянката на беседката. Определено имаме нужда. Отново виждаме Микро Папиго в далечината. Очертава и силуетът на суровият връх Maja e Drites в Албания, висок 2482 метра. Случваме на наистина хубаво време, с чист хоризонт, а щедрата природа ни дарява с фантастични гледки. Така се размечтаваме, че не ни се тръгва, но се налага.

Потънал в мисли, вървя нагоре и гледам към близките върхове. От време на време обаче поглеждам назад и що да видя – Марина "бодро" пъшка по склона без щеки. За щастие сме изминали само 100 метра от беседката. Докато тя се връща за щеките, аз ще направя малко снимки и ще се полюбувам на безкрайната шир.

Подминаваме още една беседка, но вече без чешма, а октомврийска жега ни напомня за август. Изминали са два часа, откакто сме тръгнали, но прехласнати в простора, губим реална представа за времето. Хижата трябва да е наблизо, но се виждат само остри хребети и дълбоки, покрити с трева долини. Виждаме как пътеката се размива някъде нагоре и се губи във високите хълмове, подпрели небето. В такива мигове забравяш да снимаш, а мисълта ти преследва хронологията на маршрута.

И точно в този момент, вляво от нас, на хълма изведнъж се появява хижата и... едно магаре, което кротко пасе трева и ни удостоява с поглед, преживяйки. Говорим си с него относно маршрута, времето и го оставяме доволно, че не му се налага да качва багажа ни до някой връх. За да не губим време, решаваме да се отбием до хижата на връщане, но и тогава няма да успеем.

Хижа Астрака е построена на хълм, оградена е от всички страни с високи върхове и прекрасна 360 градусова гледка. Разглеждаме различните маршрути, които тръгват от тук и виждаме, че ни остават час и десет минути до езерото. А гледката е зашеметяваща – всички тези остри върхове, съчетани с тревисти хребети и появилите се пухкави облаци. Не можем да искаме повече!

Пресъхналото езеро под краката ни сякаш е застелено с многоцветна пелерина, а съчетанието със синьото небе и меките сенки на облаците го прави да изглежда още по-приказно. Снимаме в движение, докато се спускаме надолу към езерото. Вглеждайки се, успяваме да прочетем в него различни имена, изписани с камъни и това придава още по-причудлив завършек на есенния пейзаж. Всички тези надписи ще изчезнат, когато след зимата езерото се напълни с вода от разтопените снегове. Това е силата на природата – може с един замах да заличи всичко, сътворено от човека.

Продължаваме да се спускаме, докато подминем езерото и вече сме в долината. Оттук близките върхове изглеждат още по-внушителни. Движим се сред сухи треви, високи около метър. В тях се крият няколко кошари, които изглеждат пусти. В този сезон сушата е взела своя данък, но вероятно напролет нещата коренно се променят.

Правим кратка справка как сме с времето и виждаме, че сме наваксали 30 минути. Какво означава това? Че ще имаме повече време за снимки на езерото, и че не сме се разсейвали много дотук. Но не знаем какво ни очаква...

Скоро високите треви, с разхвърляни по тях огромни камъни отстъпват място на по-ниски и започва новото изкачване. В началото наклонът не е сериозен и някак неусетно изминаваме цялата долина. Хижата остава доста назад и високо. Но и тук свършва лесното. Като във всеки краен етап, трудното винаги е на финала.

Вървим вече 3 часа сред този пленителен планински пейзаж. Толкова сме заредени, че не усещаме нито жегата, нито наклона, дори тежките раници ни се струват по-леки. Това вдъхновение ни помага да се изкачим по стръмния склон, лъкатушещ през камъни и треви. Още малко, още малко и ето, че вече виждаме връх Плоскос, а след няколко крачки и великолепното му отражение в езерото.

Да, това е! Тъкмо си мислиш, че няма какво повече да видиш и те връхлита нов изумителен дар от природата. Гладката повърхност на езерото и всички тези отражения в него правят гледката двойно по-красива. Приближавайки до кристалната вода виждаме и първите нетърпеливи "дракончета", които си мързелуват под водата. Дори това, че ги приближаваме, не нарушава техния лежерен слънчев следобед. А някои от тях проявяват любопитство и идват още по-близо, за да ни разгледат. След като им отделяме заслуженото внимание, решаваме да обиколим около езерото и да изберем място за кратка почивка.

Обедното време не е никак добро за снимки, но от височината на дрона изглежда по-различно. За да имаме перфектните условия за снимки на отдалечено място като това трябва да нощуваме на палатка тук или в близката хижа...

Виждаме едно леко възвишение и решаваме да направим лагера там. Достигаме до ръба, а пред очите ни се разгръща вълнуваща картина. Още крачка и може да полетим. Под нас е огромна пропаст, която открива нова, зашеметяваща гледка към втория по височина връх в Гърция – Смолика (2637 м). Благодарение на ясното време се различават и много върхове в Албанските планини – неописуема красота. Сякаш сме в сън и не искаме да се събудим. Забравяме за езерото, което толкова си мечтаехме да видим.

Добре, че се появява една балканска дива коза и ни връща на земята. Бяхме се отнесли. Дивите кози се срещат по тези места, защото тук, сред скали и канари са защитени от вълци, мечки и бракониери. Тя се спуска спокойно по склона, спазвайки добра дистанция от нас, слиза до езерото и пие дълго време от кристалните му води, което ни дава възможност да й направим снимки. Каква идилия! След това бавно и доволно се изкачва по стръмния склон, изгубвайки се сред скалите.

Ето тук е перфектното място да похапнем, да си починат изморените ни крака и да се развихрим с фотоапарата. Неусетно се изнизва час и половина, в снимки и приказки, хапване и съзерцаване – време, което минава като миг, а помниш цял живот.

17 октомври 2018 г.

Място за паркиране и начало на маршрута.

Свали маршрут

Свързани фотописи:  Викос