Смрачава се и поемаме обратно, за да не изгубим малката пътека, която ни връща отново на Anse Lazio. Малцина са останали да се радват на огненото небе, отразяващо се в равната водна повърхност, която изглежда като течно злато, а пясъкът се е обагрил в златисторозово. Заливът е изпълнен с много яхти и катамарани, дошли да присъстват на спектакъла.

Първият ни ден приключва на брега на океана, където отпускаме приятно изморени тела, докато отпиваме от местния ром, с вкус на кокос – Takamaka Koko, превърнал се в любимата ни напитка и слушаме вълните, които сякаш пренавиват като на лента видяното от нас през деня. Приятно е да си част от рая.

Още по-приятно е да се събуждаш там. Малко преди изгрев сме на плажа, където океанът продължава да засипва брега с леки вълни, а слънцето се опитва да се провре между няколко облака и да се издигне над високите хълмове в далечината. Безлюдният плаж ни приканва на кратка разходка, докато снимаме. От малки дупки в пясъка, който на сутрешната светлина е леко розов, се подават раци, много бързи и маневрени, за да се вкопаят отново в него и да изчезнат. Близо до нашата вила откриваме интересна арт инсталация от изсъхнали дървета и голям пустеещ двор, с много високи палми, а под тях – самотна беседка, покрита със сухи листа, гледаща към малкото открито пространтво от зелени храсти, в посока към океана. Да, има и такива места на Сейшелите. Връщаме се към вилата, където Флавиен заглажда пясъка и чисти брега от водорасли – това е ежедневната му утринна гимнастика. Правим си кафе и сок от манго и отиваме да досаждаме на костенурките. Оказа се, че са по-активни сутрин и благоволяват да опитат от листата, които им подаваме. Почиваме за кратко на шезлонгите под палмите, но колкото и да е хубаво тук, нас отново ни тегли неизвестното.

Отправяме се да проучваме острова, спирайки навсякъде, където видим нещо интересно. Следваме основния път, покрай брега, изобилстващ от плажове, с наклонени към водата палми, малки, диви и безлюдни, където местни рибари със скромни лодки се приготвят да влизат в океана. Стигаме до най-югоизточната точка на острова. Тук пътят свършва и решаваме да проверим дали ще можем да се доберем по брега до Anse la Farine – изолиран плаж, достъпен само по вода и по тясна пътека през джунглата. Тръгваме от края на красивия плаж Anse La Blague, където група от няколко изсъхнали дървета, в пълна противоположност със зеления бряг, стърчат от белия пясък, на фона на тюркоазената вода. Това създава усещането за още по-голяма горещина. Решение има – нахлузвам плавниците, вземам шнорхела, потапям се на хладно и светът се завърта наопаки. Отливът прави достигането до кораловия риф по-лесно. Кристалната вода и танцуващите риби около малките корали действат тонизиращо и отпускащо. Двойка Picasso triggerfish похапват, докато се опитвам да ги снимам и едната се спуска към камерата, която съм насочил към тях. Хавайското име на тази риба humuhumunukunukuāpuaʻa, в превод „риба със свинска муцуна“ би затруднило всеки с произношението си. Тя е истинска цветна палитра на художник, откъдето идва и името й.

Отново на брега, отливът ни помага да вървим напред, само да не закъснеем, че връщането ще е невъзможно. Заобикаляме група големи камъни и излизаме пред красива вила, издигната над скалите, до която водят стълби, изсечени в камъка. На две дървета, близо до водата, е вързан хубав хамак, от който се възползваме за снимки. На съседната скала има естествена площадка с пейка, на която пазят сянка две палми. Качваме се до там и се открива превъзходна гледка към целия залив. Виждаме, че е почти невъзможно да продължим по суша, но забелязваме близък малък остров. Състои се от няколко гранитни камъка, с интересни форми. На около 20 метра от брега е и решаваме да проверим дали ще успеем да стигнем до него. Отливът отново ни помага. Слагаме раниците на главите и започваме да газим в плитката вода. Дълбоко е само до кръста, но по-неудобното са малките обли камъни, по които стъпваме. И ето ни на мини острова. Харесваме си голям и гладък камък, удобен за лежане и се настаняваме на него. Докато се радваме на успеха и се любуваме на гледката, пускаме дрона да поработи. От птичи поглед, високият зелен бряг, с декорирация от естествени гранитни камъни, които се къпят в тюркоазена вода, е още по-въздействащ. А ние двамата „бедстваме“ сами на малкия остров. Сякаш времето е спряло, а в същото време лети неусетно и тръгваме обратно, преди приливът да ни е отрязал пътя за връщане и да си останем да „бедстваме“ за по-дълго време.

Хапваме от креолската кухня Fish Curry Coco и Vegetable Curry, гарнирани с ориз, а за преглъщане се доверяваме на местната бира SeyBrew. През това време правим и програмата за остатъка от деня. Решаваме да посетим Anse Georgette – другият топ фаворит за най-красив плаж на Praslin. До него е възможно да се стигне по два начина. Единият е лесен и е през петзвездния хотел Constance Lemuria, за което се изисква предварителна резервация, която Синди каза, че може да ни уреди. Другият е едночасов преход през джунглата. Естествено, че избираме втория. Паркираме колата до последната спирка на автобуса и хващаме гората. В началото пътеката върви през високи дървета, които пазят сянка и правят изкачването приятно, но не след дълго растителността става ниска и жаркото слънце ни огрява. Задължително трябват много вода и удобни обувки, а ние имаме от двете по малко. Марина е без удобни обувки, а аз – без вода. Ситните камъчета, на места правят пътеката много хлъзгава и трябва да се внимава. Откритите участъци се редуват с лабиринти от зелени храсти, които така я стесняват, че по нея може да се движи само един човек и пак се опира в тях. Големи оранжево-кафеви палмови паяци са заградили с плътна и здрава паяжина участъци от пътя и чакат улов в нея, докато се препичат. Гръмогласен Seychelles bulbul – ендемичен вид птица, с кафява окраска, рунтав черен гребен и оранжеви клюн и крака, издава поредица от стържещи тонове, които се засилват, щом го доближим. Определено не е музикален! От най-високия участък се разкрива гледка към голф игрищата на хотела, както и към съседния малък остров Cousin, който е природен резерват и рай за птиците. Пътеката плавно започва да се спуска надолу и между клоните вече виждаме част от залива и плажа. Приказно е и може би затова тук има дървена люлка, гледаща натам. Последни метри до долу и точно в 17 часа сме на удивително красивия Anse Georgette. Почти няма хора, само около 5-6 двойки, разпръснати на дългата 260 метра ивица. Стъпваме боси по белия пясък, пресичайки целия плаж, ограден от високи дървета, които правят естествена сянка. Стигаме до края му, където вниманието ни привличат няколко големи камъка и разбира се, палма над тях. И започват снимки, та чак до заник слънце. А залезът на това божествено място е нещо, което се помни цял живот. Вече сме почти сами, само три местни момчета все още се забавляват с топка на пясъка. Танцуващите искри, които слънцето е разляло върху водата, заблестяват още по-силно на намаляващата светлина и образуват вълшебна пътека върху нея, а тюркоазената доскоро вода се превръща в огненочервена. Спираме да мислим и се оставяме на сетивните си впечатления, изживявайки уникалността на момента в неговото съвършенство или както биха казали японците, истинко „ичиго-ичие“ – една възможност, една среща.

Тръгваме си с последните светли мигове на този необикновен ден и изкачвайки се обратно нагоре се обръщаме да погледнем през листата на дърветата опустелия плаж, докато светлината изчезне напълно и потъваме в мрак. Имаме един челник, така че се стараем да вървим един до друг. Малкото, което виждаме от неговата светлина е различно от това, което беше през деня. Изкачването и равният участък от пътя минават някак, но спускането надолу ни създава проблеми. Неравностите, малките камъчета, а също така и инерцията те карат да се чувстваш като на пързалка. Първо паднах аз, но благодарение на раницата на гърба се отървах без последствия, само загубени очила. След малко обаче силен вик зад мен раздира нощната тишина. Марина също падна по гръб и се удари на остър камък. За щастие ударът беше на 2 сантиметра от гръбначния стълб и се размина само с натъртване и малко кръв. За още по-голямо щастие носеше със себе си Арника, която свърши чудеса. Вече доста по-бавно продължаваме и успяваме да стигнем до колата.

Новият ден започва прекрасно. С малко сме пропуснали изгрева, но за сметка на това сме свежи и отпочинали и обещаваме да наваксаме със залеза. Флавиен вече е почистил брега от водорасли и е заравнил белия пясък навсякъде. С удоволствие оставяме първите следи по него. Наслаждаваме се на подухващия лек вятър, докато се пробуждаме и съзерцаваме океана. Не забравяме да проверим и какво правят костенурките, а те си похрупват от храната, която им е дал нашият домакин. Компания им правят един гущер, който се е покатерил върху едната и малка зеброва гургулица, разхождаща се около тях.

Днес решаваме да обикаляме по непопулярни плажове, като оставим време следобед и за Côte d'Or. Вече сме кръстосали острова няколко пъти и започваме да свикваме с шофирането на местните. Първо спираме на малък плаж за снимки, докато светлината от слънцето все още е подходяща. Свикваме и с времето за прилив и отлив. Около 10 сутринта е максимумът на отлива, а в 16 следобед е приливът. Има плажове като този, на който сме в момента, които почти изчезват при прилив. Оставаме тук за 30-40 минути, докато се наситим на снимки и продължаваме, в търсене на място за гмуркане. Намираме малък залив, с пясък и скали, както и естествена сянка. Прохладната бистра вода позволява добра видимост, а тук изобилства от живот. Наличието на морска трева дава възможност на по-малките рибки да се крият в нея и да любопитстват от там. Навътре се появяват и корали, за съжаление повечето мъртви, но има и живи. Разнообразието от риби, които са навсякъде около тях е наистина голямо. Движат се на пасажи от по няколко. Има и по-едри солови играчи, които не се смущават от присъствието на хора, но държат лека дистанция, ако се опиташ да ги доближиш. Пъстротата на подводния свят е пленителна и хипнотизираща, а тишината – отпускаща и приятна и не усещаш как времето лети. Отново сме на брега, решени да открием следващото пленително място.

Всички плажове на Сейшелите са с ослепителен бял пясък, но ние намираме един, който е тъмнокафяв. Този цвят обаче не се дължи на пясъка, а на това, че е покрит с плътен воал от сухи водорасли. Има и много паднали и изсъхнали дървета, с преплетени клони. Това прави картината сюрреалистична. Отвъд контрола на разума усещаме красотата в неочакваното и невероятното.

От дивия безименен плаж отиваме на популярния Côte d'Or (Anse Volbert) – „златен бряг“. В пълен контраст с мястото, на което бяхме, тук има само два цвята – ярко бяло и синьо. Краят на дългия 2600 метра плаж не се вижда. Може да се каже, че това е туристическият център на острова, с разположените около него хотели, магазини и ресторанти. Има и плажуващи, но поради големите му размери не се усеща тяхното присъствие. Равен и плитък е, особено при отлив и се налага да повървим, за да се намокрим до кръста. Ниските вълни се смесват с изключително финия бял пясък и образуват нещо като млечен шейк, който завива брега с бледосиня пелена. Пухкави бели облаци се отразяват в гладката повърхност на водата на залива и изпълват хоризонта. Намират се и естествени сенки, от дървета и палми, но в царството на сенките дебнат малки мухички, които така яростно хапят и не се страхуват от нищо. Спасението е в океана или на слънце, но и там не се издържа дълго. Затова е време да хапнем и да се опитаме да намерим добро място за залеза, нали му обещахме специално внимание. На Сейшелите има много заведения, които предлагат храна за вкъщи и това е отлична възможност да си направим импровизиран пикник. Какво по-хубаво от това да похапваш на брега на океана, докато му се любуваш. Освен вкусна храна, тук открихме и превъзходен индийски сладолед, с шам фъстък и манго – „Amul“. Сигурно изядохме всичкия такъв на островите.

Преценяваме от коя страна на острова ще е залезът и поемаме натам, за да си изберем подходящ терен за снимки. Минаваме през комплекс, с богати градини от цветя, но гледката от плажа ни се струва обикновена или направо скучна, затова продължваме. Времето напредва и като нищо ще пропуснем момента, ако не побързаме. Паркираме колата на отбивка на пътя, откъдето смятаме, че трябва да има видимост и се шмугваме в храстите. Попадаме на място, където водата започва направо от дърветата и почти не е останал пясъчен бряг, но за сметка на това има интересни гранитни скали, а голямо дърво буквално е полегнало над водата и се къпе в нея. Идеално е – транссърфинг в действие. Балансираме по гладките камъни и здравите клони, докато избираме позиция, от която да снимаме и залезният спектакъл започва. Отново сме само ние двамата и океанът, докато слънцето обагря всичко наоколо и бавно се потапя в него, но сякаш остава да блести нежно в очите ни. Миг краткотраен, но и вечен.

Пореден ден, в който се събуждаме с гледка към океана и се чудим дали наистина сме будни. Но какво значение има, нали е красиво. Слънцето все още не се е показало над високите зелени хълмове, само розовите облаци над тях го издават. Минути сутрешна наслада под палмовата градина дават енергия и тонус за целия ден. Целта ни днес е природен резерват „Fond Ferdinand“. Пътят до там е много живописен, преминава през буйна зелена растителност и цъфтящи храсти или се вие покрай лазурния бряг на океана, заобикаляйки големи скали. Пристигаме малко преди 8 сутринта, за да сме с първата група, която е най-малка, а и температурите са все още приятни. Избрахме този резерват, защото е много по-голям и богат по отношение на ендемични растителни и животински видове от по-известния Vallée de Mai. Входната такса е 300 SCR, може да се плати и с карта. Посещението в парка е възможно само с водач. Джулия ще води събралата се група от 10 души, любопитни и нетърпеливи да тръгваме. Първо спираме пред витрина, с няколко големи ядки на Coco de Mer, където тя ни обяснява накратко историята на този плод и голямото му значение за Сейшелите. Защитен е със закон, забраняващ брането и изнасянето му от тук. Дори печатът на визите за страната е с неговата форма. Нашата водачка ни дава брилянтна идея как, ако искаме, да останем за по-дълго безплатно на Сейшелите. Разбира се, че искаме! Предлага ни да пробваме да изнесем Coco de Mer без съответния сертификат от страната, като това ще ни гарантира дълъг престой на пълен пансион в... затвора.

Много е забавно с Джулия, постоянно се шегува и заиграва с приличащата на дамски задни части форма на плода. Палмите, на които расте достигащата до 30 кг ядка, в естествена среда се срещат само на два острова на Сейшелите – Praslin и Curieuse и се извисяват до 40 метра височина. Съществуват мъжки и женски, като мъжките имат само израстък, покрит с ароматни цветове, наподобяващ мъжки полов орган. Женските палми трябва да достигнат до възраст от 25-30 години, за да дадат плод, но за сметка на това са дълголетни.

Вървим по пътека, която навлиза сред дърветата и се изкачва нагоре. По бамбукова пръчка тече бистра вода. Това е единственото място по целия маршрут, където може да се набави такава. Запознаваме се с младо руско семейство, които като нас изостават от групата, за да снимат. Те са за втори път тук и са се подготвили с дългофокусен обектив с надеждата, че ще видят черен папагал. Ние също се надяваме и постоянно гледаме нагоре към високите дървета. Скоро стигаме и до първите палми Coco de Mer, отрупани с големи и малки плодове. Пътеката минава толкова близо, че ни позволява да се докоснем до тях.

Джулия ни показва и мъжки екземпляр, цъфтящ наблизо и се шегува, че при силен вятър двете дървета правят любов. Продължваме да се изкачваме още нагоре, минаваме под някои много високи палми и стигаме до няколко големи ядки от Coco de Mer. Водачката ни взема една от тях и се шегува, че както жените с красиви форми струват много пари, така и тази ядка може да струва стотици долари. Така в приказки и смях неусетно изминават два часа и стигаме до върха, където се открива красива гледка към залива Baie Sainte Anne, към остров Eve, свързан към Praslin с път, както и към близките острови Round, La Digue и Felicité. Обед наближава и горещината на открития връх се усеща, затова бързаме да се шмугнем отново в прохладната гора на парка. Спускането ни отнема около 40 минути и преди да се разделим с Джулия, тя ни подарява за спомен парче кора от канелено дърво (уверявайки ни, че можем да си я вземем безпроблемно у дома), която ухае приятно и ще ни напомня за нея.

От нашите нови руски познати узнаваме за място за гмуркане, където би трябвало да има много риби и корали. Решаваме да го проверим, но преди това, тъй като сме наблизо, правим леко отклонение, в нов опит да достигнем до Anse la Farine. Този път захождаме от другата му страна. Оставяме колата до еко ризорт Le Vasseur La Buse и преминаваме през неговата крайбрежна ивица, на която са наредени бунгала на първа линия, а пред тях не се вижда жива душа. Заобикаляме голяма група гранитни камъни, благодарение на отлива и излизаме на малък залив, с красив плаж и палми. Отдръпналата се вода е оставила мангровите храсти да стърчат над земята на своите корени, като на кокили. Малко по-нататък следва друг красив плаж, спираме до тук обаче, тъй като има препятствия от големи скали и плътни храсти, които не са непреодолими, но няма да ни остане време и енергия за гмуркане. Оставаме за кратка почивка на това хубаво, диво място и се наслаждаваме на тишината. Връщаме се обратно, този път минаваме през самия ризорт, където откриваме красива композиция от естествено подредени черни камъни, с неповторими форми. Запазена марка на Сейшелите.

Какво по-хубаво в горещия следобед от едно разхлаждащо гмуркане. Намираме мястото, което ни описаха руснаците и погледа ни притеглят няколко скали, стърчащи над водата, на около 20 метра от брега. И наистина, в близост до тях се натъквам на голям пасаж от сребърни монодактили (Monodactylus argenteus), които в плътна група се движат бавно покрай скалите. Не се страхуват особено от мен, дори когато се гмуркам сред тях. Отпускам се за известно време така, като ги доближавам на ръка разстояние. Оставям ги и последвам един едър акантурус (Acanthurus lineatus), който е сравнително бърз и маневрен и ме отвежда зад скалите, където четирири трахинота (Trachinotus goodei) спокойно ми пресичат пътя. Тук се забелязват и много живи корали, повечето с розов цвят и все още малки като размер, което е радващо. Благодарни сме, че имаме възможността да се докоснем до разнообразието на подводния свят, изпъстрен с различни форми и цветове.

В късния следобед решаваме да отидем до Anse Lazio или по-точно до малкия скрит плаж, за да завършим престоя си на острова така, както го започнахме. В нежен плен от ефирни вълни наблюдаваме поредния красив залез от острова на палмите – Praslin и сме безкрайно щастливи в романтичната прегръдка на Индийсия океан.