Ван

Горното море

Езерото Ван – Ванско море или Горното море, както го наричат местните, заради високата надморска височина, на която се намира – 1646 м. Синьо-зелена необятност, разляла се на площ от 3 713 km2 и гмуркаща се дълбоко до 451 м. Солено и притихнало. В гладката му повърхност величествено се отразяват снежнобелите шапки на отдавна угасналите вулкани Немрут и Сюпхан.

Отвисоко, удивителният релеф на безкрайното Арменско плато ни замайва със своите форми и преживяваме нещо отвъд видимото за очите. В края на април бялата му премяна е започнала да се разкъсва. Природата бавно се събужда за нов живот. Заснежените хълмове преминават в зелени поляни, а те преливат в естествен градиент към водата на необятното езеро, над което плавно се спуска самолета. Сякаш още миг и ще се потопим в синьо-зелените му дълбини. Летището във Ван започва буквално от водата, което поражда усещането, че ще кацнем в нея. Това бързо ни изважда от унеса, в който се намираме. Малко преди да се приземим виждаме и остров Акдамар - самотна скала, приличаща на обърната буква „Т“ – нашата цел за днес.

От летището наемаме предварително избраната от нас кола. Подбрали сме я по-висока и проходима. Познаваме профила на туриста и знаем, че рядко ще бъде карана по асфалтови пътища. Спираме до хотела, за да се настаним и да оставим багажа. Ramada by Wyndham Van е хубав хотел, на брега на езерото, но ще му се наслаждаваме по-късно, сега вече се носим към кея в района на Gevaş, откъдето ще се качим на лодка. През седмицата няма много туристи и докато си мислим, че ще сме сами, идват дузина ученици, начело с фотограф и на малкото корабче настава веселба. Потегляме към острова. На хоризонта той изглежда като голям кит, който е изплувал на повърхността. Пътуването до там е 20 минути, през това време се запознаваме с фотографа, който ни мисли за иранци (и не е единственият). Обяснява ни, че идват от Hakkâri (град в Турция, близо до ирано-иракската граница), за да си направят снимки на острова.

Плавно се движим по спокойната вода на езерото към мястото, където лека мъгла слива в прегръдка надвесилото се отвисоко небе със синьо-зеления безкрай. Простор за душата.

Вече сме близо до скалистия остров и ясно различаваме църквата, издигаща се тук от 10-ти век, в името на Светия кръст. Построена е от монаха-архитект Мануел, по заръка но крал Гагик I. От едната й страна се вижда запазеният зид от манастира, който е съществувал по-късно във времето. Висок каменист хълм пази другата й страна от север. Това е най-високата точка на острова и именно той събужда нашия интерес. Слизаме от корабчето и плащаме такса, но за притежателите на музейна карта е безплатно. Отделяме се от шумната група ученици, които се насочват към църквата, а ние се отправяме към върха. Пред нас бавно пъпли голяма костенурка, която изобщо не се смущава от присъствието ни. Още оттук се чува песента на птиците, гнездящи сред камъните - истински оркестър. Броят им е толкова голям, че се получава невъобразима какофония, но някак в хармония. А там, където има птици, има и живот. От тяхната песен се получава така наречения звуков разцвет и дърветата, повлияни от него, са обагрени в най-красивите си розови цветове. Ако идвате някога тук, нека е през април. Въздухът ухае на бадемовите дървета, цъфтящи на фона на все още снежната планина Artos (3550 метра), която се отразява в тюркоазената вода на езерото. Този истински рай пуска котва в душите ни и не ни освобождава. Двойка младоженци позират с удоволствие за снимки на приказния фон.

Стигаме до телена ограда и докато се чудим как да продължим нагоре, към нас се приближава човек от охраната. Опитът му за разговор на турски с нас е неуспешен. Разбирайки, че сме от България изважда телефон и пита „Гугъл“. "Гугъл говори български?!?!" - възкликва той с блеснали от изненада и щастие очи. С усмивка на лице ни обяснява, че вече не пускат хора на върха заради птиците. Това пък ни дава повече време да разгледаме църквата и района около нея. Куполът й, с форма на пирамидален конус, се извисява над цъфналите дървета. Най-значимото и ценно нещо са отлично запазените барелефи отвън, които я обикалят от всички страни и изобразяват различни сцени. Влизаме през малък вход от западната страна и попадаме в ниско и тъмно преддверие към църквата, с няколко каменни свода. В срещуположния му край, през голям правоъгълен отвор, струи светлина, сякаш божествена сила те насочва накъде да вървиш. Преминаваме през него и влизаме в същинската, светла църква. Пред нас, в централната апсида, е разположен малък позлатен олтар. По високо издигащите се стени се забелязват бледи следи от изографисани на тях светци. Официалният вход е от юг и над него, на по-късен етап, е построена и камбанария, а в момента именно там фотографът снима учениците. Извън църквата, от манастирската обител са останали само масивни зидове, достигащи почти до брега. Слизаме до него и виждаме побелелите от високото съдържание на сода във водата скали. Езерото Ван е най-голямото солено содено езеро в света и тук живее само един вид риба – перлен кефал, застрашен от изчезване.

От нивото на огледалната водна повърхност се заглеждаме в отраженията на планината. Изведнъж светът се преобръща и забравяме кое е реалност и кое фантазия. Влизаме в природната картина, изключваме заобикалящия ни свят и всичко се преобразява.

Докато се усетим и вече се връщаме към брега. Следата от лодката се размива в синьо-зелената вода, а островът с цъфналите дървета бавно се смалява на хоризонта.

Качваме се на колата и потегляме към малкото село Altınsaç, намиращо се на около 40 км от кея за лодки. Последните 30 км шофираме близо до брега по изцяло черен път, следващ извивките на езерото и се любуваме на водния простор. Пътят свършва в съседното село. Това е най-дивият и безлюден район около Ван. Незасегнат от цивилизацията, с пусти хълмове и скалисти възвишения. Изобилието от домашни животни обаче е голямо. Правим поредната пауза, докато стадо от стотици кози преминава пред колата ни. На около 2 км от селото има отбивка към един от върховете. Прилича на коларски път или на такъв, образувал се от големите стада, с добър наклон нагоре. Минавайки по него спестяваме малко от денивелацията, но в един момент решаваме да продължим пеш, че ни става жал за почти новата кола. Грабваме раниците и се насочваме напряко към върха. Скоро ще мръкне. Стръмният склон се опитва да ни задъха, но няма време за почивка. Приветстваме лудостта и фотографския порив у нас и ускоряваме напред. Още малко и сме горе. Да, ама не! Поредният хълм за изкачване сякаш иска да ни провери и се е изправил пред нас, а светлината отслабва с всяка минута. Представяме си гледката от върха и това активизира скрит потенциал у нас. Форсираме тела за едно от най-темповите изкачвания, които сме правили, добре че е кратко. В последните светли минути на деня, останали без дъх, стоим на хълма, на около 2000 метра надморска височина. Пред нас е манастирът Св. Тома или по-точно това, което е останало от него, а зад нас е приказно красивият залив Варис, недокоснат от човешка ръка. Сгушен сред високите хълмове, оглеждащи своите форми в гладката вода на езерото. Зад него, далеч след водния простор, в мъгливия хоризонт, се вижда и планината Kucukerek. Гледката от тази височина събужда опияняващо чувство на възхищение в нас. От купола на манастира политат птици и пърхащите им криле разцепват тишината, която ни обгръща.

Правим малко снимки и с последните светли мигове на деня слизаме към колата. Нощта се спуска и светлините на далечния град започват да танцуват по повърхността на езерото.

Изгревът рисува върху облаците в небето с розови и жълти цветове, които рефлектират по спокойната вода, покрила целия кръгозор. Точно в средата – там, където небето докосва езерото, изпъква снежният силует на угасналия стратовулкан Сюпхан – 4058 метра. Първите лъчи на слънцето изписват с колорит високия му и суров връх. Неизмерима красота. Не, не сънуваме, това е гледката от хотелската ни стая. И докато пием сутрешното си кафе и се наслаждаваме на природния спектакъл, в тишината отеква песен. Поглеждаме към партерната тераса на хотела и виждаме автора на този мюзикъл да танцува и пее, докато снима с телефона си. Разбираме го, гледката е вдъхновяваща.

След обилната закуска и лекото разочарование за Марина, че не се засякохме с футболистите от Бешикташ, които нощуваха в нашия хотел, потегляме към Doğubeyazıt. Ще шофираме около 200 км до там по отличен четирилентов път. На половината от разстоянието спираме за кратка почивка при живописния водопад Мурадие. Разположен е в малък каньон и се захранва от мощния приток на реката Bend-i Mahi. Слизаме до нивото на водата, където танцуващи бързеи рисуват бели пенливи гриви по мътното й корито. В близост до водопада шумът и грохотът от изливащата се вода заглушава всичко. Внимаваме да не се подхлъзнем на мокрия бряг, че току-виж забързаната река ни е върнала за нула време в езерото Ван. Дали заради ранния час или защото е работен ден, сме единствените посетители, дори и заведението не работи.

Продължаваме по европейския маршрут Е99. Поради голямата си денивелация и това, че е изложен на силни ветрове, фигурира в класацията за опасни пътища по света и през зимата често е затворен. Най-високата точка на прохода е 2644 метра. Отляво на пътя остават вулканичните планини Голям (3533 м) и Малък (3291 м) Тендюрек, където доскоро са се укривали кюрдски бунтовници. След голямото изкачване започва безкрайно спускане. Докато сме още във високата част, спираме за малко снимки на снежния първенец на Турция – Арарат (5165 м).

Подминаваме Doğubeyazıt и изведнъж, насред нищото, на висок хълм самотно се извисява дворецът Ishak Pasha, обграден от масивен каменен зид. Изглежда някак неземен сред голите скали, издигащи се зад него. Павираният път се вие и ни извежда на паркинг пред двореца. Построяването му, през 17-18 век, е отнело 99 години. Още от грандиозния портал прави впечатление смесицата от различни архитектурни стилове, с богати орнаменти. Попадаме в голям, празен двор с няколко врати, като централната се отличава от всички със своята пищна изработка. Преминаваме през нея и сме във втори, по-малък двор. Отдясно на нас е мъжката секция, с много красиви куполни прозорци, с релефни елементи от камък. В дъното е мавзолеят в селджукски архитектурен стил, с множество мотиви и декорации. След него е харемът – един истински лабиринт от стаи, свързани помежду си. Тук се запознаваме с Хасан, който има къща за гости в Doğubeyazıt и организира турове в района. Кани ни да му гостуваме и ни разказва за градината с хубава сянка под дървета, където можем да си почиваме и да пием ракия. Споделя ни, че пашата е имал 20 жени в харема. Естествено, в двореца не може без джамия, която е от често срещаните в района, с един купол. Слизаме по каменни стъпала в подземната част, където са разположени килиите. Студът и мрачните помещения с голи стени са в пълен контраст с красивата и светла част горе.

След като сме обиколили навсякъде, се отправяме към близките скали на хълма зад двореца. Подминаваме старата джамия и останките от крепостните стени на замъка Doğubeyazıt, вкопани в скалата. Паркираме колата и по малка пътека се изкачваме към върха. По цялото било се издигат отвесни зъбери и образуват естествена преграда, пречеща ни да преминем от другата страна на върха. В тяхната основа лъкатуши пътеката, която ги заобикаля. Забелязваме тясна цепнатина в гранитната скала, през която може да се премине. Оставям раницата и се напъхвам в нея. На това място иначе острата повърхност на камъка е добре загладена, което подсказва, че много хора са опитвали да минат оттук. Успях! Вече съм от другата страна на малка естествена тераса, но спирам, защото след нея започва дълбока пропаст. Вдясно има стръмна пътека, която слиза надолу. Широка е едва една педя и по ронливата скала си е изпитание. Гледката от това място показва двореца Ishak Pasha под друг ъгъл, на фон от пусти хълмове, заемащи целия хоризонт.

Връщаме се до колата и докато си оправяме багажа спира автомобил, от който слиза млад мъж. Облечен е в дънки и риза и се усмихва. Поздравява ни, както правят всички хора тук. Говори добър английски и набързо ни запознава със своята история. „Тук, където съм застанал“, казва ни той „е била къщата на моя дядо“. Вглеждаме се и наистина откриваме следи от разрушени постройки. Докато ни говори виждаме вълнението в очите му. В района е имало няколко къщи, но от тях не е останало почти нищо. Предлага ни да го последваме към скалите, но ние от там се връщаме и той с уверена крачка продължава нагоре сам. Спираме от другата страна на хълма за снимки и чуваме някой да вика отвисоко. Вглеждаме се в посока на гласа и забелязваме няколко правоъгълни отвора в отвесните скали и нашия познат да се катери към тях без обезопасително въже. С дънки и риза! Не видяхме обувките му, но със сигурност не са били еспадрили за катерене. Но все пак това е неговата среда, вероятно тук е минало детството му. Маха ни въодушевено и казва нещо, което не чуваме. Махаме му и ние за довиждане и се връщаме обратно към Горното море.



2020-2023 © Copyright - Фотописи
Всички фотографии и текстове са авторски.