Памуккале

Природен шедьовър, докосващ сърцето

Памуккале  (Pamukkale)   – любимо място на древни владетели, издигнали тук античния град Хиераполис (Hierapolis). Руините му се преплитат в едно с природния шедьовър от каскадно разположени ослепително бели травертинови тераси. Естествени термални басейни, пълни с минерална вода, с тюркоазен цвят преливат един в друг и създават неповторима планина от форми, които привличат туристи и днес.

Пристигаме в малкото курортно градче Памуккале, разположено в югозападна Турция, минути преди слънцето да се скрие зад извисяващия се в далечината връх Babadağ. От стаята в хотела се виждат белите „памучни“ хълмове, както и върволицата от хора, наблюдаващи залеза, докато над тях грациозно прелитат два парапланера. Ще почакаме до утре, за да сме на тяхното място, а за днес ни остава време да се разходим и да хапнем някъде навън в приятната октомврийска вечер.

Още преди първите слънчеви лъчи да залеят долината Cürüksu, в която е разположено Памуккале, вече сме под високите му бели хълмове. Разстоянието от хотела ни е само 300 метра и дори не успяваме да се събудим. В прохладното утро, недалеч от нас, се реят множество балони с горещ въздух, чиито огнени езици мигат като последни звезди, отстъпващи място на новия ден. Издигащият се над нас дрон ни показва мащабите и фантастичния релеф на неземния пейзаж. Погледнато отвисоко, мястото прилича на замръзнал бял вулкан, а стичащата се по него вода през малките басейни – на лава, в която се отразява небесната шир. В голямата си част тези басейни са пресъхнали, но варовиковите форми, които са оставили калцитните води, докато са минавали през тях са истински шедьовър. Приближаваме дрона до отдалечено място, където терасовидно е разположена група от няколко басейна, чиито тюркоазени води изпъкват сред белия пейзаж. Прелитайки над тях се променя ъгълът, под който пада светлината и това кара цвета им да варира в синьо-зелената гама, а формата, която образуват заедно прилича на голямо абстрактно сърце – сърцето на Памуккале.

Прибираме се в хотела да оставим част от дрехите, защото се очертава времето да е топло. След кратка кафе пауза с обилна закуска се отправяме към един от входовете, водещ към изворите на Памуккале. Купуваме билети и се събуваме, защото твърдите обувки ще разрушат крехкия варовик, по който ще се движим. Босите ни крака оставят невидими следи по широката алея, добре загладена от хилядите туристи, посещаващи ежедневно това място. За да се избегнат тълпите от хора е хубаво да се дойде рано сутрин, преди да са пристигнали автобусите с туристи от крайбрежните курорти. Засега, в ниската част, не се виждат много посетители. Отляво на пътеката има улей, в който тече водата, извираща от върха, а на няколко метра вдясно се издига естествена стена, надиплена от бели варовикови форми. Самотно дърво се отразява в гладката повърхност на първия воден басейн, дълбок едва една педя, с приятно хладка вода в млечносин цвят. От тук започва и неземният облик на това място. Сякаш попадаме в паралелна реалност. Снежнобели форми, като замръзнали пухкави облаци, са разположени амфитеатрално до върха. На места, от естествено образуваните тераси, се спускат подобни на сталактити бели висулки. Слънцето упорито се отразява в тях и прави защитните очила задължителни. Внимавайки къде стъпваме, изкачваме няколко нива в неразрешената за туристи зона. Тук няма никаква вода и е абсолютно сухо. Успяваме да си направим малко снимки преди охраната да се появи и да ни помоли да слезем. Продължаваме по „разрешената“ пътека. В огледалната повърхност на преливащите от вода големи басейни се отразява всичко наоколо, докато не премине някой, което кара картината да затрепти. Силно минерализираната вода е оцветила ограждащите метални вериги в бяло. С изкачването към върха се увеличават и хората, разхождащи се в плитките водни пространства.

Горе, в края на пътеката вече е трудно да се разминем и единствено гледката към езерото в долината може да се снима без хора. Тук се обуваме и тръгваме по специално изградена дървена пътека, която минава през малък парк и ни извежда до върха. Множество чучури, през които контролирано се изпуска вода, захранват красиви тюркоазени басейни, с неповторими форми, разположени пред нас и спускащи се каскадно към долината. Запленяващата природна картина ни задържа за кратка почивка. Погледите ни се реят през гладката водна повърхност, докато обграждащите я бели ръбове заиграват в луд танц.

Приключваме с медитацията и тръгваме по малка пътека, която ни отвежда до южната византийска врата на древния град Хиераполис, изградена от травертинови блокове и мрамор. През тази порта, в днешно време влиза основния поток от хора, пристигащи с автобуси. Изкачваме се покрай реставрирания каменен зид на малко възвишение, встрани от основната пътека, докато високата стена не се превърне в купчина камъни. От тук добре се виждат руините, останали от града, който е бил в апогея си между II и III век. Близо до южната порта са възстановени няколко високи колони от някогашната гимназия, покрай която минава основният път, водещ към римската баня, превърната днес в археологически музей. Вдясно от него се вижда част от сградата на античния театър. Великолепен образец, с 50 реда за сядане и събиращ 12 000 души, построен за 150 години. След реставрацията, която е продължила повече от 3 години, мястото е възвърнало част от стария си облик. Зад голямата сцена се издигат високи мраморни колони, носещи впечатляващ сводест покрив от масивни камъни, с издълбани в тях надписи и картини. Скулптури на женски фигури ограждат главния вход (пародос). В основата, под колоните има релефни фризове, изобразяващи различни сцени. Сядаме за кратка почивка в опит да си представим какво е било векове назад.

Завесата на представлението в нашите фантазии пада и ние се отправяме към близкия хълм, където е разположен Мартирионът на свети Филип. Тясна пътечка ни отвежда до широк реконструиран мост. Веднага след него вляво, са останките от малка баня, с осмоъгълна форма, където поклонниците са се къпели, преди да поемат по стълбите нагоре към светилището. Изкачваме ги и ние и стигаме до църквата-гробница, където се предполага, че е погребан един от апостолите на Исус – свети Филип, от която са се запазили осем мраморни колони. Следват широки стъпала, по които се изкачваме на хълма с руините на октагоналната църква, построена в началото на V век. Осем носещи конструкции, с арки над входовете, са подредени под формата на голям осмоъгълник и обграждат централната част. Докато минаваме през тях сякаш за миг усещаме безкрайността, която символизират.

Обедното слънце ни кара да потърсим сянка, а и е време да се подкрепим. Единственото място е при античния басейн на Клеопатра. Прохладната сянка на дървета и вкусната дондурма (турски сладолед) вършат чудеса. Похапвайки, наблюдаваме желаещите да се възползват от лечебните свойства на минералния басейн, разположен сред паднали колони и римски артефакти.

Освежени, решаваме да разгледаме и по-малко популярната част от травертиновите тераси, които се намират на север. За разлика от тълпите от хора в южната половина, тук няма никой и спокойно се разхождаме по тясна пътека, преминаваща над басейните. Повечето са сухи и са започнали да потъмняват, но това прави картината по-дива и сякаш от друга планета. Няколко надгробни могили от камък се издигат самотно, някога заляти от природния порив на калцитната вода. Пътеката ни извежда до малък парк, с дървета и няколко изкуствени басейна. Оттук до северния вход са разпръснати на огромна площ останките на над 1200 гробници от варовик и мрамор. Някои са добре запазени, други са разрушени изцяло.

Напускаме града на мъртвите и тръгваме обратно по павиран път, който ни води до банята-базилика. Сградата е построена през III век като баня и по-късно, през VI век, превърната в базилика. Заобиколен от руини се издига добре запазеният й вход, с две арки.

Насочваме се към главния вход на Хиераполис, по-известен като Портата на Фронтин, построена в края на I век. Това е може би най-запазеният от всички входове – с три арки, над които върху мраморни камъни се вижда част от надпис. От двете му страни има разрушени кули. Преминаваме тържествено през входа и попадаме на широка 14 м улица, която е била главната за града и е разполагала с канализациона система. Веднага след монументалната порта, вляво се намира добре запазената сграда на обществената тоалетна. Тя е тясна и дълга и е разделена от 10 високи колони в Дорийски стил. Продължаваме по гладките камъни на правата улица, дълга 170 м, а от двете страни са останките от магазини, къщи и други сгради. Малко преди да преминем през северната порта, която е с един правоъгълен вход, улицата се стеснява. След него е Нимфеумът на Тритоните – един от двата големи фонтана на града. По цялата дължина на останките му са подредени части от мраморни блокове, има и няколко запазени колони.

Обиколката ни през античния град Хиераполис приключва малко преди залез, който е изключително впечатляващ и е събрал много хора на върха над изворите. Успяваме да си намерим добро място, откъдето да снимаме, а Марина дори се потапя в един от топлите басейни и от там, полегнала във водата, съзерцава залязващото слънце. Повечето от присъстващите са насочили своите фотоапарати на запад, други само наблюдават, а двойка младоженци позират за снимката на живота си. Гледката от тук наистина си заслужава. Под нас са неповторимите травертинови тераси със своите приказни форми, пълни с огледално гладка вода, обагрена в огнени цветове, които се засилват с всяка следваща минута. Природата се е развихрила и е решила да ни направи свидетели на своя пореден, докосващ сърцето шедьовър.



2020-2021 © Copyright - Фотописи
Всички фотографии и текстове са авторски.