Кратер Немрут

Вулкан от емоции

17 - 18 октомври 2019 г.

Кратер Немрут   / Nemrut Krateri/   - едно диво, но същевременно и колоритно място, за което не знаехме нищо, освен че носи същото име като планината Немрут, откъдето се спуснахме след „среща“ с боговете през Диарбекирската пустош, осеяна с големи каменни късове. Разположен в източната част на Турция до езерото Ван, кръстен на цар Нимрод, този кратер е най-големият в страната и четвърти в Европа със статут на спящ вулкан. За последно е бил активен през далечната 1692 г. В неговата голяма калдера се побират пет езера, а едноименното /Nemrut gölü/ е второ по големина кратерно езеро в света с дълбочина до 176 метра.

В късния следобед пристигаме в Битлис, малък и спокоен град за размерите на Турция, населен предимно с кюрди. Набързо се настаняваме в Oz Cavusoglu Hotel и потегляме на проучване към кратера. Взeмаме и дебели дрехи с нас, че горе по залез времето вероятно ще е друго. Пътят дотам е отличен, но се преодолява голяма денивелация и е много стръмен. През зимата тук падат най-много снегове в страната и се задържат по пет месеца, което е идеално за любителите на зимните спортове. Но как ли се качват по тези пътища? Успяваме да стигнем навреме за последните лъчи на слънцето, което залязва зад високите хълмове на спящия вулкан.

Пътят навлиза в кратера и се спуска до езерата, но ние оставаме във високата част. Оттук виждаме малка част от голямото езеро Немрут в далечината. Долината под нас е застлана в жълто-оранжев килим от дървета, нашарени с есенни цветове, а ефектът се засилва още повече от златните багри на слънцето. Защитено от издигащите се стени, обграждащи целия периметър, това място се откроява с широколистна растителност на такава надморска височина заради високата температура и влажност. Истински оазис сред пустинния пейзаж, заобикалящ отвън.

Изкачваме се на височина, от която имаме видимост и към огромното езеро Ван, приличащо на море. Потънало в мъгла, то крие от нас своите мащаби. Виждат се само близкия равен бряг и удивителния релеф на отсрещните хълмове. При ясно време оттук би се открила мащабна панорама - да се надяваме, че утре ще е така. Слънцето се скрива, а студеният вятър ни връхлита и прекъсва нашия унес.

Уморени от дългия път през деня, се спускаме отново към Битлис, вече е тъмно и ще трябва да търсим къде да вечеряме. Тук всички говорят на кюрдски и никой не разбира английски, ще трябва да използваме езика на жестовете и звуците – забавно. Намираме семпло, но просторно място, приличащо на соц ресторант, където храната е изложена зад стъклена витрина и това много ни улеснява. Питаме с нашите скромни познания за ястие „et olmadan“ - без месо. Момчето се усмихва и ни обяснява нещо, от което нищо не разбираме. Идва на помощ негов приятел и той се включва да помага - става още по-забавно. Както и да е, успяваме да си дадем поръчката, но какво ще ни донесат и ние не знаем. Избираме си маса и чак сега забелязваме, че в ресторанта са само мъже. Поръчката пристига, но с много бонуси от разядки и всичко е без месо. За кратко масата се отрупва с храна, която изглежда вкусна и ухае чудесно. Добре похапнали и доволни искаме сметката, която се оказа 28 TL – без пари. Разделяме се с нашия домакин и му казваме, че всичко е „çok lezzetli“ – много вкусно и му обещаваме утре да се върнем пак - на лицето му грейва голяма усмивка.

Правим кратка разходка по търговската улица, но поради късния час няма много отворени магазини, а не се виждат и хора навън. Нетуристически град, явно тук нещата се случват през деня. Прибираме се и ние, че утре ни чака дълъг преход през кратера Немрут.

През нощта се разрази гръмотевична буря, чиито тътени бяха толкова мощни и продължителни, че за миг си помислих, че изригва вулкана. А на сутринта всичко е нормално, сякаш не е имало изобщо никакъв дъжд, дори успявам да снимам облачния изгрев от стаята.

Закуската е обилна, но най-голямо впечатление ни правят черните пити с мед, които са изключително вкусни и са домашно производство на собственика на хотела. Районът е популярен като едно от местата с най-добър пчелен мед в Турция.

Поемаме нагоре по познатия вече стръмен път и паркираме колата до входа на кратера. Оттук стъпваме на билото – време е да се раздвижим. В момента е ясно и слънчево, но ниските облаци бързо променят всичко. Един от тях изглежда като закачен на върха на близкия хълм, а около нас сякаш е паднала рядка мъгла. Намираме се сред облаците на над 2500 метра и динамичното време сменя състоянията си за минути. И въпреки това днес картината е много по-цветна и наситена от вчера. Движим се без ясна пътека, следвайки релефа на кратерното било. За съжаление Ван отново е обвит в мъгла и не иска да ни се покаже, но ясно се открояват спускащите се към него дълбоко набраздени поля. Sivritepe се извисява на 2935 метра, това е най-високата точка на спящия вулкан и е като ориентир накъде да вървим. На моменти, когато слънцето се скрие, вятърът е вледеняващ и се налага да подбираме подветрената страна, където е по-добре. Постоянното спускане и изкачване ни сгрява и така не усещаме студа.

Наближаваме едно от сезонните езера, които се захранват от дъждовете и виждаме как към него се спуска голямо стадо овце и нетърпеливо се нареждат по брега да пият вода. Оттук приличат на малки точици, засилени към сините води на езерото, които се спират, щом стигнат до водата. На отсрещния хълм, през който трябва да преминем, се вижда човек, който се изкачва перпендикулярно отдолу към върха. И докато ние се спуснем и отново се изкачим, той се спира малко преди върха и сяда. Скоро го наближаваме и виждаме, че това най-вероятно е някой от пастирите, дошъл тук нависоко заради обхвата на телефона, в който се е вгледал. Решаваме да го поздравим и се спираме при него. Той веднага ни предлага цигари, които сам си е свил от малка олющена табакера. Но жестът ни трогна. За миг си помислих: „Как ли би изглеждала тази ситуация в България?“, но бързо прогоних тази мисъл. Любезно му отказваме, опитвайки се да обясним, че не пушим, но той настоява да седнем до него и да си поговорим. А на какъв език? Нищо не разбираме от това, което ни казва, а и той не разбира нас. С жестове му обясняваме, че отиваме към върха и му го посочваме, а той клати глава и нещо оживено ни говори, сочейки надолу към ниската част на кратера. Но ние пак настояваме, че сме за върха и не ни е разбрал. Този път ни показва като свива двете длани на ръцете и посяга към нас сякаш иска да ни одере или разкъса, надавайки ръмжащ звук и повтаряйки нещо като „ayı“. За миг си помислих, че имитира мечка и реших да проверя как е на турски, и се оказах прав. Опитва се да ни обясни, че горе има мечки, но ние не му повярвахме съвсем. Но той остава непреклонен. Наложи се да му кажем, че няма да се качваме до върха и чак тогава се успокои. Задържаме се още малко при него и на раздяла той продължава да говори и да сочи надолу. Колко добър и странен човек и как изникна от нищото точно на нашия път…

Замисляме се дали не е някакъв знак, но продължаваме с идеята да изкачим върха – без да знаем, че ще си спазим обещанието към него. Движим се по вълнообразния хълм, следвайки естествените извивки на билото като се спускаме и изкачваме – отлична кардио тренировка. Вече не се вижда нито пастира, когото срещнахме, нито езерата, а наклонът започва да става постоянен. Вятърът утихва, след като е разпръснал облаците над нас и градусите започват да се покачват под открилото се слънце. Темпото, с което се движим, е добро и предполагам, че до час ще сме на най-високата точка на кратера. Мисълта за предупреждението от случайната среща не ни е напуснала, но я разсейваме с приятните гледки, разкриващи се оттук.

Виждаме купчина пръст и голяма дупка до самата пътека, по която вървим. Някак не се вписва и няма логика да е тук, но продължаваме. Съвсем скоро стигаме и до втора подобна, но тази като че ли е по-скоро изровена. Не знам защо, но се сещам за пастира. Възможно ли е тези дупки да са от мечки, в които те да се крият? Кратко колебание, но продължаваме и... спираме онемели. Близо до нас забелязваме остатъци от разкъсана коза, а по всичко личи, че това се е случило скоро. Ето това запълни липсващото звено от пъзела – наблизо има голям хищник. Ако продължим да се движим по билото, имаме видимост само от външната страна на кратера. А от вътрешната има високи камъни и големи пукнатини, в които може да се крие изненада, която няма как да предвидим. Марина е твърда, че трябва да се връщаме, а аз съм раздвоен. И докато се чудя, тя вече слиза бодро надолу. Тръгвам и аз - а върхът изглежда толкова близо. Докато трае спускането си мислим за всичко, което се случи. Дали това бяха низ от случайности или не? По-късно потърсих информация и наистина във високата част на кратера се срещат мечки.

Дотук бяхме със Sivritepe и другите върхове, време е да разгледаме и ниската част с езерата. Единственият ни ориентир е голямото езеро Немрут, но дотам трябва да прекосим половината кратер. Затова скъсяваме през склона, покрит със сухи треви. Сякаш сме в пустиня, залята от тях. На места минаваме през участъци, покрити с черни скални късове обсидиан, отразяващи слънчевите лъчи. Това са единствените знаци, напомнящи, че тук под краката ни е имало действащ вулкан.

Вече в ниското е много по-топло, няма вятър и високата влажност се усеща. Издигащите се до 600 метра високи стени обграждат целия периметър и пазят от ветровете. На места минаваме през малки подобия на кратери, осеяни с ниски храсти и бели като брези дървета с криви стебла. Жълтите им корони прибавят топъл есенен колорит и са истински оазиси сред сухите ливади. Изкачваме малък хълм с ниска растителност, откъдето виждаме горещото езеро Или, открояващо се с пастелно зеления цвят на водата, достигаща през летните месеци до 60° C. Колко ли е през октомври? Тук идват хора на палатки и остават с дни да ползват лечебните свойства на водата. Разделящото го пространство до голямото езеро Немрут, чиято вода изпъква с наситено синия си цвят, е покрито от дървета с богата на цветове есенна окраска. Някак нереално изглеждат едно до друго и толкова различни. По високите сипеи на заобикалящите кратера стени, покрити в по-голямата си част от растителност и суха трева, цветовете са опияняващи. Точно над нас е върхът, който така и не изкачихме.

Решаваме да направим кратка почивка на това приказно място. Градусите се покачват и нямат нищо общо с това, което бяха на високото било сутринта. Наслаждаваме се в унес на тишината и пленителната картина, докато по близкия черен път не пристига автобус с турски туристи. Да се чуди човек на какви места ги водят организирано. Тишината рязко изчезна, а с нея и ние.

Отправяме се към голямото езеро, чийто цвят на водата ни тегли като магнит. Прекосяваме няколко ниски хълма, покрити със суха трева и се изправяме на високия му бряг. Гледката си заслужава дългото ходене. Пред нас е цялата водна шир, а оттук тя изглежда още по-наситено цветна. Виждаме малък остров, а до него започва уютен залив с плаж, към който намираме път след кратко лутане между дървета и канари с камъни, обграждащи цялото езеро. Кристалната синя вода е идеално място за прегрелите ми от ходене крака. С нетърпение влизам в така търсената прохлада, но тук дъното е покрито със ситни и остри камъчета, а и водата е режещо студена. Ентусиазмът ми бързо се изпарява и сядам на един голям камък на брега. Не е за вярване - навън да е толкова горещо, а водата да е така студена. Максималната температура на водата тук е през юли и не надхвърля 16-18° C. Поне опитах и ще знам, че съм нагазил в кратерно езеро на 2247 м надморска височина в средата на октомври. Наслаждаваме се на това магическо място в сърцето на кратера, запленени и щастливи от всичко видяно през деня - от този вулкан от емоции.



2020 © Copyright - Фотописи
Всички фотографии и текстове са авторски.