Халфети

Истории от древността и една черна роза

Халфети  (Halfeti)   - малък град в югоизточна Турция с хилядолетна история, която лъха от всеки камък. Дом на много цивилизации, оставили своя отпечатък върху целия регион, и на изключително рядката черна роза. Тук времето е спряло и животът тече бавно и спокойно в унисон с могъщата река Ефрат, под чиито зелени води е потопена част от стария град. Това напълно отговаря на философията на организация Cittaslow – бавно за по-добър живот, на която Халфети е член.

Пристигаме тук точно когато слънцето залязва зад високия отсрещен бряг на реката и обагря небето с огнени цветове, които са в симбиоза с цвета на сухата трева, покрила всичко наоколо. Пътят се вие и минава през паркинг с панорамна площадка, от която ставаме свидетели как денят не бърза да приключи и пази тази опияняваща финална сцена за пристигащите в града хора. Имаме нужда точно от това след дългия и уморителен преход от днес – да се отпуснем и да попием от този красив спектакъл. Сядаме на близката скала, която се е надвесила над града под нас, притихнал в очакване на нощта, откъдето виждаме последните за днес лодки, плаващи по спокойните изумрудени води на Ефрат. Чувстваме се безкрайно щастливи и благодарни за този прекрасен момент.

10 часа по-рано днес.

Разделяме се с любезния ни домакин в Битлис с обещанието, че ако дойдем отново някога в района, ще отседнем при него и доволно подсладени от вкусния домашен мед, с който ни нагости, потегляме към неизвестното. Отново ще трябва да прекосим Диарбекир и заобикалящите го полупустини, осеяни с масивни камъни, които работниците с мъка разчистват, за да се сдобият с малко земя за обработване. Пустият пейзаж е раздвижен единствено от голямо стадо овце, което криволичи в индианска нишка между тях, за да се изгуби и то в безкрая от камъни. Разположен на река Тигър, градът Диарбекир се разраства и модернизира, може би благодарение на огромния проект за Югоизточен Анадол, надхвърлящ 100 милиарда турски лири. Докато го пресичаме, виждаме университети, млади хора и нови сгради, а пътищата са перфектни и е удоволствие да шофираш по тях.

В ранния следобед пристигаме в Шанлъурфа (Урфа) и се отправяме към Balıklıgöl (известно още като езерото на Авраам), за да видим неговите „свещени“ шарани. Според легендата, на това място цар Нимрод заповядва да изгорят на клада Авраам, но благодарение на божествената намеса огънят се превърнал във вода, а въглените - в риби. Разходката през парка, в който се намира езерото, е приятна и зареждаща, особено след вкусната дондурма (турски сладолед). В смарагдовите му води гордо се отразява джамията Халил-ур-Рахман, построена още през 1211 г., и е отлично доказателство за богатото минало на Урфа. Многото риби, плуващи в басейна, се радват на посетителите, които им дават храна, закупена на място срещу 1 TL.

Оставяме рибите да се хранят „на спокойствие“ и се насочваме към близкия хълм Dambak, където се намира замъкът Урфа (Urfa Kalesi). Плътната сянка на дърветата в парка предлага приятна прохлада в топлия октомврийски ден, загатващ че това е едно от най-топлите места в Турция през лятото. Минаваме покрай друго езеро - Ayn Zeliha, кръстено на дъщерята на Нимрод, скочила след Авраам в огъня. Тук също се виждат да плуват много риби. Има и две лодки, които могат да се ползват за разходка в езерото, а около него са разположени редица ресторанти. Няколко алеи със стълби водят към върха, заобиколени от приятни цветни градини. По която и да поемем, ще ни отведе до крепостта. Ползваме за ориентир две самотно извисяващи се колони, оцелели през вековете, за които се предполага, че са били използвани като катапулт. От вътрешната крепост не е останало много. Заобиколена е от голям ров и високи стени, реставрирани на по-късен етап. Малкото време, с което разполагаме, не ни дава възможност да се полюбуваме на великолепната гледка към града. Може би за два дни бихме успели да разгледаме част от богатата история на един от най-старите градове в света, но ние се отправяме към още по-древния Харан – град, определян на възраст от 5000 г.

Само на 15 км от Сирия градът, който някога е бил владение на много династии и империи, днес ни посреща загубил целия си блясък, но все още съществуващ като едно от най-старите непрекъснато обитавани места на земята. Докато се лутаме в търсене на някоя от традиционните конусни къщи, приличащи на кошери, известни като „kümbet“, пред нас внезапно се появява младеж с мотор и ни казва да го следваме. Не е трудно да се досети човек какво може да търси тук кола, с чужда регистрация. Последваме го и след няколко пресечки, през квартал с ниски едноетажни олющени къщи и прашни улици, паркираме пред една от четирите реставрирани „kümbet“, отворени за посещение. Водачът ни – Мехмед ни въвежда в двор, пълен с изделия от камък, изглеждащи сякаш са от каменната епоха, а около тях са разпръснати ниски дървени столчета с интересна форма. Отляво и отдясно са разположени закрити места за сядане с маси и пейки, с цветни покривки и възглавници. По стените висят цветни килими, показващи различни сцени, а навсякъде са закачени големи шарени пискюли. Изведнъж попаднали на толкова колоритно място, очите ни не смогват да възприемат всичко. Мехмед ни въвежда и в къщата, която е пълна с традиционни дрехи, бижута, артефакти, съдове и какво ли още не. Всяка стая си има конусен таван от тухли с отвор на върха, през който влиза светлина, а и същевременно се проветрява. И наистина вътре е хладно и приятно. Формата и начинът на изграждане са традиция от хиляди години и пазят през горещото лято и суровата зима в региона. Преминаваме от стая в стая, сякаш сме в лабиринт на времето. От толкова много цвят ни се завива свят и решаваме да се съвземем като опитаме от местното кюрдско кафе – Dibek. Много меко и със слабо съдържание на кофеин. А Мехмед не спира да ни прави снимки. Освежени, излизаме навън и се запознаваме с една стара... камила, която в наша чест стана и излезе от навеса, под който си почиваше, за да ни поздрави. Позволява ни да я погалим и тържествено се прибира да си почива отново.

Качваме се в колата с нашия водач и буквално отпрашваме към близкия хълм, а в огледалото виждам как тумба боси хлапета бягат след нас. Мехмед ни обяснява, че това са децата на сирийски емигранти. След леко изкачване спираме до изградена от дъски пътека, водеща към самотно издигаща се квадратна кула, която е оградена в широк периметър и е опакована за реставрация и укрепване, от което видимо има нужда. Това е останало от една от трите велики философски школи в света, известна като „Училището Харан“, в което са учили едни от най-големите умове на тогавашното време. А високата „кула“ се оказа минарето на голямата джамия. За съжаление не можем да отидем по-близо и да разгледаме, заради реставрацията, но пък оттук се открива целия район, застроен с куполни къщи, на фона на замъка Харан (Harran Kalesi), по- голямата част от които са пустеещи.

Слизаме отново до къщите, за да разгледаме и друга, около която има голям ограден двор с трева и разпръснати в него стари оръдия на труда. Но малко встрани забелязваме две камили да мързелуват и Марина веднага решава, че трябва да яхне едната. И какво да прави горкото животно - ще трябва да я поразходи. В този момент се появява и едно момче - водач на камилата и касиер. Бързо се разбираме и ето я Марина – в целия си блясък, на гърба на камилата, с тържествена походка на кратка разходка покрай куполните къщи. След парада с камилата разглеждаме и тази къща. Тя е също толкова интересна и отрупана с колоритни предмети, богати на история.

Времето неусетно минава, докато се пренасяме назад през вековете, а нас ни чака път. Мехмед ни води до замъка Харан, за който разбрахме, че е построен от последния омаядски халиф – Мерван II. Посещението в Харан остави у нас усещането за дълбока древност със своята богата история, за която не знаехме нищо, преди да попаднем тук. Как ли би изглеждал градът днес, ако не е бил опустошаван постепенно от кръстоносните походи и окончателно ликвидиран от Хулагу хан през 13 век? Благодарим на Мехмед за всичко, което ни показа и се разделяме с него, като го следваме до края на града, а ние потегляме към Халфети за още срещи с древна история.

С последния светъл миг на днешния ден пристигаме в хотел Sahan Tas Konak, разположен на брега на река Ефрат. Оставяме багажа и тръгваме да разглеждаме нощен Халфети. Тук всичко е концентрирано по протежението на реката, или по-скоро това, което е останало незалято от повишеното й ниво след строежа на язовир Биреджик. Населението е изселено, за да може да се осъществи грандиозният проект, а част от древния исторически град, съществуващ от 855 г. пр. н. е., остава под водата. Разходката покрай реката в прохладната вечер е много приятна. Светлините на ресторантите, намиращи се в нея, се отразяват в гладката вода и събудени от внезапно преминаваща лодка започват да танцуват хипнотизиращ танц. Силуетът на потопената джамия някак мистично се издига от тъмните води. Преминаваме на отсрещния бряг по въжен мост, а ще се върнем по понтонен. Тук също има ресторанти и предлагат великолепна гледка към града. Пред един от тях стои готвач, с когото се заговаряме на руски и докато си говорим се озовахме на отлична маса, гледаща към светлините на Халфети.

Утрото настъпва и покрива с пурпурни отблясъци небето, замитайки последните звездни светлини в опит да пробуди заспалия град. От откритата тераса на хотела не виждаме никакво движение, само лекия речен бриз гали водната повърхност и сякаш се опитва да я събуди. Високите скали на отсрещния бряг се оглеждат в огледалните води на реката. Обагрени от лазурната светлина на изгряващото слънце, техните отражения изглеждат като пламъци. Големите дупки в тях, приличащи на очи, са неми свидетели на многото цивилизации, владели някога града, а днес се вглеждат в двама сънени туристи, пиещи захласнати кафе.

Разходката с лодка по Ефрат е едно от задължителните неща за посетителите на града, както и черната роза, разбира се, но за нея – по-късно. Предлагат се организирани турове за цели групи, но може да си наемете лодка и само за вас, което е по-добрият вариант. От хотела си уреждаме такава. „Asikan“ – голяма и цялата в златни дърворезби, със закрита част и великолепен нос. Сякаш излязла от приказките на Шехерезада. В уречения час, леко натежали от обилната закуска, Абу Мързеливият (аз) и Хубавицата (Марина) отплаваме на приказна разходка по река Ефрат. Усещането за приказка се затвърждава още от първите минути. Диви скалисти брегове, с променящи се форми и релеф се редуват покрай нас. Върху сухите треви, с които е покрита част от сушата, са накацали малки зелени дървета и храсти. А ярките червено-оранжеви канари на места са залети с контрастираща черна окраска. В някои от тях се виждат пещерни жилища, разположени на различни нива. С усилването на скоростта на лодката, вятърът сякаш се опитва да ни телепортира в друго време. Във вихър от емоции пристигаме до Румкале. Стръмни скали се издигат от бреговете на Ефрат и от вливащия се в нея ръкав на река Мерзиман и образуват полуострова, на който е построена тази забележителна крепост. Проектирана още от асирийците в архитектурна хармония с природата, е трудно се да разбере къде свършва скалата и къде започва зида. През различните периоди на владение тя е била важен стратегически обект. Имало е църква и манастир. Предполага се, че тук Йоан е направил копия на библията, а за кратко е била и резиденция на арменския патриарх. И тук тече реставрация и е затворено за посещение, но с помощта на дрона успяваме да направим кратка обиколка и да я разгледаме, без да слизаме от лодката. Точно срещу крепостта на другия бряг има висок хълм, покрит с интересни скали, в които се виждат много издълбани отвори. Продължаваме срещу течението и виждаме съвсем наблизо издигащото се от водата минаре на джамията на Savaşan (друго потопено село). Усеща се мистичен полъх от пустеещите къщи, останали на сушата. Трагичността на това място се допълва от буренясалите пещерни жилища, намиращи се на другия бряг. Животът е напуснал напълно това място и днес двата безлюдни бряга се гледат един друг. Тук правим обратен завой и се връщаме към Халфети.

Емоционалната разходка обостря апетита ни за още нови неща и се впускаме в търсене на така популярната и рядка черна роза. Тя всъщност разцъфтява червена, но с времето, благодарение на климата и pH-то на подпочвените води, потъмнява до черна. Като за начало я виждаме да се продава в някои от магазините. Има я и под формата на парфюм, сладко, локум и сувенири. Но ние я търсим в естествената й среда. Правим кратка обиколка на града и намираме няколко храста, растящи на отсрещния бряг (след моста вляво) с една напъпила роза. Сама, като приказна фея, тя може би сбъдва чудеса?



2020-2021 © Copyright - Фотописи
Всички фотографии и текстове са авторски.