Тъмният каньон

По каменния път на Кемалие

Тъмният каньон (Karanlık Kanyon) – извисяващи се диви и лишени от живот отвесни скали потъват в смарагдовозелената вода на река Карасу (Западен Ефрат), която бавно се вие около тях, пресичайки планинския масив Мунзур (Munzur) в Източен Анадол – Турция.

Сгушен в скалите, успоредно над реката и следващ нейните извивки, минава спиращият дъха каменен път на Кемалие – Kemaliye Taş Yolu – определян като един от най-предизвикателните пътища в света. Суров район, изпълнен със запомнящи се гледки и много адреналин – потегляме.

От Амасия, с нейния шумен нощен живот, се отправяме към малкия град Кемалие, потънал в тишина. Тук времето е спряло, дори и могъщата река, покрай чийто бряг са разположени къщите, тече някак спокойно и бавно. Не е така обаче през втората седмица на месец май, когато се провежда фестивал на спорта на открито, включващ различни дисциплини като бейс джъмпинг, планиско колоездене, скално катерене, състезания с кану и др. Тогава малкото градче оживява.

По пътя дотук, както често ни се случва, се отплеснахме в кратко лирично отклонение. Случайно разбрахме за един изключителен природен феномен и решихме да го потърсим. Районът след град Сивас е осеян с малки, непресъхващи езера, които го открояват силно от сушата, която е превзела голяма част от Турция. Ние търсим конкретни две, които са в интересна композиция от цвят и форма. Знаем само приблизително къде се намират, но за да стигнем до тях ще разчитаме на интуиция или на среща с някого, който да ни упъти. Минаваме през малко село, с пустеещи едноетажни къщи от камъни, слепени с кал, които са в констраст с нови на по няколко етажа. Късметът ни се усмихва и до една от тях срещаме човек, който ни гледа с почуда. След като му задаваме въпрос с едничка дума „gölü?“ (езеро), той грейва и ни сочи напред, докато изстрелва няколко изречения на родния си език, а ние отново повтаряме „gölü?“. Отвръща ни с одобряващо поклащане на главата, указвайки посоката. Разделяме се щастливи, той – че ни е помогнал, а ние – че сме на верния път.

След километър по черен друм откриваме и езерата. Вече сме наистина доволни, защото са точно тези, които търсим. Разположени на разстояние по-малко от 50 метра едно от друго, а толкова различни. Единственото общо между тях е овалната им форма. Удивяваме се на млечносиния цвят на едното, с бели като варовик равни брегове, докато другото е тъмнозелено, заобиколено от дървета и стръмен бряг. Погледнати отвисоко, в комбинация образуват въздействаща форма и отприщват фантазията ни. Дали това е лемниска, осмица, Ин-Ян, разноцветни очи и т.н.? Две противоположности, които природата е събрала в хармония.

Времето ни притиска – да тръгваме! По пътя двете навигации, които иползваме, „влизат в конфликт“, от който печелим ние, но не и автомобилът ни. Преминаваме през безлюден планински район, осеян с голи върхове и изтъкани от ридове и била, изпъкнали релефни форми. Резултатът е смайващи пейзажи, километри спускане и изкачване по тесен черен път, който изведнъж преминава в чисто нов асфалт, с участъци с по две платна в посока. Това е то Турция – земя на контрасти.

Късно следобед навлизаме в тунел, сред високите скали на каньона, за да излезем на моста Şırzi, чиято метална конструкция свързва двата бряга над реката и да влезем отново в друг тунел, който ни извежда към Кемалие. До 1922 г. градът се е казвал Егин (Eğin), но жителите решават да сменят името на града на Кемалие, за да изразят подкрепата си към Мустафа Кемал Ататюрк, който по това време е първия министър-председател на Турция и е критикуван от противници за това, че гръцката армия е на път към Анкара.

Пристигаме тук и се запознаваме с Тарик, част от фамилия, управляваща успешно хотел Bozkurt от 1918 г. Предлага ни просторна стая, с гледка към дефилето и реката, но нямаме време да й се насладим, защото Тъмният каньон ни зове и ние ще му откликнем.

Силното слънце все още огрява върховете и отделни участъци от каньона. Това не е добре за снимки и решаваме да се позабавляваме с малко туристически дейности до залез. Спираме на едно от двете места, предлагащи разходка с лодка и полет със зип лайн и докато се усетим вече летим над синьо-зелената вода на река Ефрат. Свободата да се носиш между небето и водата, заобиколен от скалисти върхове, за миг избухва като гръм от мълния в нас и душата екзалтирана полита, без да може някой да я спре. Добре, че телата ни се спират, преди да се разбият в скалите. Точно 30 секунди полет в посока отлитат като миг. Малко, но и много, и като заснети на забавен каданс, сцените се изреждат и остават завинаги някъде там в нашето съзнание.

Добре разведрени се качваме на лодка и се отправяме на обиколка през каньона. Движим се плавно по гладката вода срещу течението на реката, а покрай нас се нижат недостъпните скали. Надвесени отгоре ни от нивото на реката изглеждат още по-величави, а ние сме толкова малки. Лодката набира скорост и вятърът се заиграва с косата на Марина. След всеки завой пейзажът става по-див, а високите скали се събират все повече една към друга, заплашвайки да ни смачкат в преса. Коритото на реката се стеснява и течението на реката се засилва. Появяват се малки вълни, които карат лодката да подскача. Държим се здраво за страничните й рейлинги, докато тя се насочва към място с много бързеи. Изведнъж водата покрай нас закипява от балончета и заглушава гласовете ни. Обръщаме погледи към капитана, който спокойно се усмихва зад щурвала и отклонява лодката към скала, зад която има малък равен бряг, с понтонна платформа, изполвана за приземяване от бейс джъмпъри. Поглеждаме нагоре – отвесна канара, на която не се вижда края. Ясно е, че не можем да продължим напред и се насочваме по течението обратно, а високо над главите ни се виждат големи дупки в скалите, показващи откъде минава каменният път на Кемалие – очаква ни още адреналин.

Вече сме в нашето превозно средство и влизаме в тунел, над който има закачена табела с надпис „Kemaliyeliler Taşyolu“ и дата на откриване – 3 август 2002 г. Това е началото на пътя, ако идвате от Кемалие. Историята му датира от далечната 1870 г., когато местните жители решават да прокопаят път през скалите, даващ им пряк достъп към Централен Анадол. Първоначално пътят е бил тесен и се е ползвал само от пешеходци, но впоследствие е разширен, за да могат да минават и превозни средства. Прокопан е изцяло с ръчен труд за 132 години, с известни прекъсвания. В наши дни се е превърнал в атракция за туристи, присъстващ в класации за опасните пътища по света. Най-тесните участъци са широки 170 см и високи 220 см.

Започваме нашето вълнуващо преминаване през грубо издълбаната скала, потънали в мрак. След около 100 метра асфалтът свършва и излизаме на открито – тук е първият критичен момент. Докато привикнат очите със силната дневна светлина се движим плътно вляво, до надвесената над нас канара. Има място само за един автомобил – вдясно е пропаст. Следва спускане с леко разширение, очите се приспособяват и пред нас се разкрива див и главозамайващ пейзаж. Продължаваме бавно към остър завой, с наклон надолу, миг невнимание може да е фатален. Има нещо тайнствено в тишината сред високите голи скали и задрямалата зелена река в дълбокия пролом под нас. Изведнъж тя е нарушена от музика, която се усилва, докато се движим напред. Колата ни почти е спряла, когато зад близкия завой внезапно се появява голям офроуд джип, с открита каросерия, пълен с млади момичета, със забрадки на главите. Всички те са прави, танцуват и се забавляват, махайки ни за поздрав докато се разминаваме. Това е друга туристическа атракция, предлагана на място. Успешно се разминаваме и продължаваме срещу бавното течение на реката, следвайки нейните извивки – отново е тихо. Пресичаме през теснина в скала, разделена на две високи части, сякаш е разцепена с нож.

Дължината на екстремния път е 8,7 км и вече сме изминали по-голямата част от него, когато виждаме подходящо място за отбивка, преди поредния тунел. Спираме за кратка почивка и да направим снимки. Мястото е добро и предлага видимост към малка част от каньона. На отсрещния бряг интересни конусообразни скали са обградили неголям залив, покрит с пясък, превръщайки го в идеален скрит и недостъпен плаж. Не можем да откъснем очи от изумрудения цвят на реката, която е в пълен контраст с всичко наоколо – дива и леко страшна, но истинска природна красота.

Големите отвори в скалите, които видяхме от лодката, осветяват и проветряват тунела, през който продължаваме, а и са отлична рамка за снимка. Следва лош участък от пътя, осеян с дупки, който обикновено не би ни отказал да продължим, но все някъде трябва да обърнем, за да се върнем в Кемалие.

Слънцето отдавна залезе и в здрача реката се покри с наметало и скри красивия си цвят, а в сенките на скалите, обвити в мистична тишина, все повече се усеща духът на Тъмния каньон, докато шофираме обратно, но вече в мрак, по каменния път на Кемалие.



2020-2022 © Copyright - Фотописи
Всички фотографии и текстове са авторски.