Кападокия

Приказки от долината на любовта

12 - 16 октомври 2019 г.

Кападокия (Cappadocia) неизбежно попадна в нашата обиколка на Турция и остави у нас незаличими спомени. Приказни пейзажи, сътворявани от природата милиони години и добавен щрих от човека – излитащи балони с горещ въздух по изгрев. Историческите параметри на региона са доста обширни, но най-популярен и атрактивен в днешно време е районът около Göreme, Uçhisar, Ürgüp и Çavuşin. Именно тук пристигаме по тъмно след преход от Pamukkale през езерото Salda, за което отделихме повече време от предвиденото, но наистина си заслужаваше.

Малкото селце е притихнало в основата на извисяваща се скала, осеяна с дупки и големи отвори, огряна от лунна светлина. Разбрахме, че това са пещерни жилища, издълбани в нея и са били използвани до петдесетте години на миналия век. Лабиринт от прокопани тунели свързва отделните „стаи“ в общ масив, а във високата част се намира църквата на св. Йоан Кръстител (или това, което е останало от нея), датираща от пети век. Мистична гледка, която се вижда от всяка точка на Çavuşin и околността. Виждаме я и от нашия хотел Canela Cave, който е в непосредствена близост до нея. Отличен хотел, разполагащ с площадка за наблюдение на балони, от която имаме видимост към целия район. Настаняваме се в пещерен суит „Aşk Vadisi“, издълбан направо в скалата, предлагащ прохлада и простор. Любезният ни домакин Özgür ни разказва за региона, докато вечеряме и правим план за следващия ден. Липсата на информация за маршрутите през долините засилва още повече нашия интерес и ни прави нетърпеливи пред неизвестното.

И ето ни на панорамната тераса върху хотела, с чаша кафе преди изгрев – точно в „синия час“, когато нюансът на небето е предимно тъмносин и светлината е достатъчно мека. Силуетът на близката скала плътно се извисява пред нас, има само няколко по-големи отвора, които пропускат синята небесна светлина и създават усещането за живот в нея. Ако обичате да си поспивате, то ще пропуснете една от основните атракции тук. По всички тераси, хълмове и открити места се появяват хора, някои направо със завивките от леглото. Климатът тук е по-скоро степен и големите температурни разлики от вечерта ни карат да търсим по-топли дрехи. С началото на грандиозното шоу забравяме за студа. Отвсякъде в посока Göreme започват да се издигат балони в различни цветове, светещи като големи светулки. Някои се появяват иззад скалата направо над нас. За кратко време самотното синьо небе се запълва от тази армада – истинска феерия от цветове. Ефектът се засилва още повече от златистите оттенъци на изгряващото слънце. Веднъж издигнали се, те замръзват и остават като звезди да премигват в небосвода. Първите започват да се спускат, но други излитат тепърва и презареждат картината отново. Неусетно изминава един час в снимки, забавление и опиянение от удивителното представление. Зареждащ старт на деня, който ни дава енергия за прехода през долината на „приказните комини“.

Тръгваме, имайки само крайна цел, но как се стига до там? В края на селото решаваме да минем през пуст двор, с подобие на къща в него. Изведнъж от нищото се появява някакъв мъж и ни заговаря на турски, от който дума не разбираме. Пробваме на английски, но... „йок“. Става ясно, че иска пари. Ние обаче сме подготвени за такива „самодейци“, решили да изкарат някоя и друга лира. Нямаме сделка и се връщаме обратно, оставяйки го да си приказва сам. Забелязваме една избеляла табела, на която пише нещо като „Seven Brothers“ и поемаме натам – май надушихме следата.

Само след 100 метра се озоваваме пред висок скален комплекс. Целият е с издълбани вертикални отвори с размерите на врата, с голяма дупка в основата и няколко малки отгоре. Почти всички по-големи са запечатани с ламарини, ръждясали с времето. До неотдавна тук вероятно са живеели хора, а малките отвори са правени за гълъбите, които са били ценени заради естествената тор, така необходима за почвата тук. Изненадите от заобикалящия ни пейзаж изникват навсякъде и се чудим накъде първо да насочим фотоапарата. Пътеките стават много и в различни посоки. Минават сред самите природни творения или те изкачват на близките хълмове, откъдето гледките са мащабни и запленяващи. Най-близо до нас се намират няколко остри скали, върху които напук на физичните закони, незнайно как, стои по един огромен камък. Сякаш забити в острите върхове, те развихрят нашите фантазии. Оприличаваме ги на всякакви странни същества. Може би това са „седемте братя“, за които прочетохме по-рано.

Изкачваме билото и замръзваме – пред нас се открива цяла долина, осеяна с островърхи фигури с различни размери. Приличат на огромни остри зъби, показали се от песъчливата почва. Горещината се засилва с напредване на времето и не оставя и спомен от студеното утро. Вода няма никъде, освен около основните забележителности, така че е добре да се запасите, ако решите да правите пешеходни преходи през долините на Кападокия. Слизаме сред гигантските „зъби“ по ясно забележима пътека, отговаряща на нашата посока. Оттук те изглеждат още по-големи и внушителни. Няма почти никаква растителност, освен някой самотен храст или дърво. На места дори и тревата отстъпва на бели варовикови възвишения, загладени и изваяни в интересни форми.

И точно тук, сред нищото изниква малък лозов масив, в който работят двама души. Поздравяваме и се опитваме да ги попитаме за посоката, но те говорят само турски. Разбираме все пак, че трябва да продължим по пътеката направо и ги оставяме да се трудят в горещия ден. Впоследствие разбрахме, че в района се произвеждат вина, които печелят международни награди. А също така се организират и специални турове, с посещение на винарни и дегустация.

Тръгваме, но зад близката скала, на пътя пред нас внезапно изскачат две големи кучета, които отказват да ни пропуснат и няма как да ги заобиколим. Дотук всички кучета в Турция са били добри, мързеливи наблюдатели, но тези не разбират от дума. Наложи се да търсим помощ от хората в лозята и оттогава трайно запомнихме турската дума „köpek“ – куче.

Доволни, че сме преодолели пропускателния режим без поражения, се изкачваме на поредния хълм. Пред нас се разгръща величествена гледка във всички посоки. Истинска зрителна наслада! Във всяка посока има елемент, който се откроява и прави дадена група фигури различна от останалите. Ето ги острите „зъби“, сред които минахме, стърчат заплашително. До тях са белите варовикови малки хълмове, заоблени като гъби. Назад се издига малка планина, приличаща на кратер, оцветена в мръснобяло. От другата страна гордо ни гледа подобна, но оцветена в бледорозово. В подножието й са разположени като защитна стена заострени скали, ограничаващи достъпа до върха.

Но най-открояваща се и нереална изглежда „Fairy Chimneys“ – долината на приказните комини. Различни по форма и размер, сиво-бели скали, сами или във всевъзможни групи, изпълват пространството пред нас. Всички те са със заострени върхове, отличаващи се с тъмен цвят и приличащи на шапки, които ги пазят от слънцето. Именно „шапките“, представляващи твърда скала, са причината за образуването на този феномен. В продължение на хиляди години меката туфа под тях е ерозирала и те са останали да стърчат върху конусните тела. Съзерцаваме блажено всичко това от високия хълм, виждаме и хора, разхождащи се във всички посоки, както и паркинг, пълен с автобуси и коли. Явно мястото е сред „задължителните“ за посещаване. Спускаме се сред тях и навлизаме в приказната долина, обградени от скали с различен диаметър, които се извисяват като истински комини. Правим кратка обиколка по павираните алеи, за да установим, че от високия хълм гледката е по-добра и потегляме към следващата цел.

Отново сме само двамата, шумът и хората отстъпват място на тишина и самотен припев на случайна птица. Заобикалят ни чудновати природни творения от камък. Някои са с издълбани малки пространства за живеене, други – на две нива. Тясната пътека се вие между тях и лозови насаждения, а слънцето все по-силно пече и светлината се отразява към нас. Забелязваме, че цветът на скалите се променя в бледорозово, а това разкрива и нови неземни форми, които провокират нашите фантазии.

Пристигаме до музея на открито „Zelve“, където можем да се запасим с вода, така нужна в горещия октомврийски ден. Тук може да се видят остатъци от църкви, издълбани в туфата, както и местата, където са живели местните допреди 100 години. Вниманието ни е привлечено от високо издигната скала, със заострен в неправилна форма връх, сякаш е разтопен. След нея започва низ от подобни. Цялата група е в споменатия бледорозов цвят и изпъква на фона на голямата жълто-оранжева планина зад нея. Изненадващите цветови комбинации правят мястото да изглежда неземно. А малките дупки за гълъби, издълбани във формата на решетка с правилен размер, ни поставя в недоумение.

Преминаваме през долината „Zelve“ и се насочваме към крайната цел на днешния маршрут – „Devrent“. Вече така сме свикнали с необикновения пейзаж около нас, че без да губим много време, в стегнато темпо навлизаме в долината на въображението. А тук наистина може да изпаднеш в утопичен сън от всичко, което те заобикаля. Докъдето ни стига погледа се простира гъста гора от фигури в изненадващи форми, някои от които създават усещането, че ще се счупят, ако ги докоснеш. Толкова са много и толкова различни! Навлизаме сред тях, с риск да се изгубим в този лабиринт без пътека, следвайки определението за такава (място, откъдето възнамерявам да мина). Така се изкачваме на съседното било, откъдето се открива гледка към цялата долина. Оттук виждаме мащабите и красотата на това, създадено от природата място. Правим почивка да погледаме и да снимаме. Следобедното слънце засилва още повече колорита и релефа на скалистите фигури, можеш да фантазираш с часове. В далечината се вижда и паркинга, където пристигат автобусите с туристи, които разглеждат една нищожна част от цялата долина, а тази – дивата, остава непозната за тях. Отправяме се натам, с натежали от прехода крака, подвластни на видяното през деня, за да хванем такси, но никъде не виждаме. Докато си купуваме сладолед, с надеждата да охладим прегрелите си тела, питаме продавача дали има таксита тук. Той ни казва да изчакаме и след малко ни намира кола, с която да се приберем до Çavuşin. Тук хората са винаги готови да ти помогнат.

Вечерта правим кратка обиколка из лабиринтите в скалата, дала закрила и дом на много хора назад във времето и изпращаме слънцето от високия й връх. Място, събрало толкова много история, надежди и вяра, където е кипял живот, сега е тихо и смирено. Идеален завършек на този така динамичен и необикновен ден.

Алармата безжалостно звъни, откъсвайки ни от блажената почивка и ни изпраща на близкия хълм над Çavuşin – а сякаш си легнахме преди малко. Много добро място за наблюдение на „шоуто на балоните“. Ескортирани сме от местната красавица сред кучетата – кръстихме я Койна. Тя тръгна и остана с нас, може би защото бяхме единствени на това място толкова рано и тихо сподели последващите виртуозни сцени в небето.

Днес е пълно безветрие и балоните в лежерен танц се издигат на небосвода. Сякаш са доста повече от вчера, а и от това място се открива цялата долина до Göreme и Uçhisar. Внушителна гледка, допълнена от топлите оттенъци на изгряващото слънце и зоркото око на залязващата пълна луна. Спектакълът е в разгара си. Към нас се носи балон, който се опитва да се издигне и изглежда, че ще се блъсне в скалите на хълма, на който сме застанали. Пасажерите надават викове, но в последния момент „пилотът“ майсторски го издига, повишавайки адреналина и обирайки овациите на всички в коша на балона, откъдето радостно ни махат за поздрав. Променящата се светлина прави картината с всяка следваща минута различна от предходната. В екстаз и възхита не спираме да снимаме. Правим си последна снимка с Койна, която вече си има ухажор – един лабрадор, и се отправяме към хотела за закуска. А над нас балоните плавно завършват своето сутрешно представление.

Заредени с много емоции, потегляме към „Red&Rose Valleys“, които започват от края на Çavuşin и се простират до открития музей в Göreme. Голям периметър, изпълнен с червени и розови скали, които променят своя цветови интензитет според времето на деня и сезона. Пътеката ни води през интересни скални формирования, разхвърляни на голямо разстояние едно от друго, а над тях се виждат все още няколко закъснели балона. Днес по-често се срещат дървета и засилват палитрата от цветове.

Стигаме до открито място, където има самотна скала с голям отвор. Влизаме през него и се озоваваме в прохладна малка църква, с няколко свода, по които все още се забелязват изографисани участъци. Излизаме навън и чак сега усещаме колко топло е станало, а е едва 10 часа. Веднага след църквата ни се открива видимост и към част от разгръщащата се долина. Остри скали стоят като стражи пред нея. Зад тях следват няколко хълма, чиято релефна основа е изваяна сякаш от първокласен скулптор. Много впечатляващи са техните градиенти от пастелни цветове, започващи от бледорозово към жълто и завършващи с бели заоблени върхове. Най-отзад издига снага самотна малка планина с отвесни стени, а под тях се ширва розовата долина. Пленителна картина, от която ни откъсва тропот на приближаващи се коне. Все пак сме в „земята на красивите коне“, не може без тях.

Изкачваме билото пред нас, следвайки техните дири, и се озоваваме на открито високо място. Панорамата оттук спира дъха – вижда се голяма част от долината, с нейните интересни скални форми като малки пламъци, но с розов цвят. В по-големите скали си личат изкопани отвори на различни нива. Учудващ елемент е преминаващата през тях хоризонтална и изключително права, бяла линия.

Трудно се откъсваме от поредния шедьовър на природата и се спускаме към ниската част на котловината. В далечната мараня трепти скалата-крепост на Uçhisar. Тук долу няма никакво движение на въздуха, добре че са плътните сенки на извисяващите се край нас скали. На една от тях има подпряна стълба. Изкачваме се по нея и влизаме в нещо като преддверие, с плосък таван и голям отвор в задната част, през който попада естествена светлина и се открива гледка навън. Оттук тръгват издълбани в скалата тесни вити стълби в няколко посоки към по-горни нива. Има и изваяни в стените и тавана кръстове. Научихме, че това е „църквата на кръстоносците“, датираща от девети век. В цялата долина има множество църкви, част от които видяхме, други – не открихме или бяха заключени.

Навън, веднага след скалната църква, попадаме на... кафене. Не вярваме на очите си, сякаш сме видели мираж в пустинята. Но се оказа, че мястото е популярно и посещавано от любители на пешеходния туризъм и конната езда. Нищо претенциозно – няколко маси с пейки, застлани с шарени килими и дървени столчета, но предлага отлична гледка, сянка и най-вече чудесен сок от портокал и нар – блаженство за сетивата и за изморените ни тела. След нас пристигат три момичета с коне, а по-късно – и няколко пешеходци. Любезният домакин ни обяснява как да стигнем до Göreme и след кратката почивка продължаваме прехода сред фантастичните декори. Решаваме да удължим маршрута и да посетим „Kizilcukur Valley“. Свиваме наляво, а не надясно, както ни беше упътил собственикът на кафенето и той ни подвиква, че сме за другата посока. Как да знае, че ние импровизираме постоянно?

Ниско в долината се движим под сянката на дърветата, но тръгнем ли да изкачваме, пейзажът рязко става пустинен, а с това се покачват и градусите. Пътеката е безпощадна и води към високото и откритото, компенсирайки горещината с великолепни гледки. В далечината се вижда самотен конник, застинал на място върху открит връх, а близо до него се издига остра скала – мистично.

Унесени в поредното изкачване, изведнъж се озоваваме на място с няколко кафенета, магазини и голям паркинг. Оттук има видимост към цялата долина и могат да се наблюдават както балоните по изгрев, така и залязващото слънце. Отпускаме се на меките възглавници на едно от кафенетата, похапваме „дондурма“ – турски сладолед и реем погледи в тази необятна шир пред нас. Е, как се тръгва сега? Правим го с нежелание, но и нещо сякаш ни тегли да навлезем сред този лабиринт от чудновати фигури. Виждаме висока скала, с подпряна на нея метална стълба, която ни изкачва до изкопани стъпала, а те ни отвеждат до място с табела, на която пише – винарна. Вино не виждаме, но многото лозя в долината показват, че го има.

Поредната отбивка, която правим, е на нещо като каньон от бели скали, нагънати като ветрило, завършващи с изтънени и остри върхове. Даже си има и естествена площадка, вклинена навътре в него, където може да поседнеш и да съзерцаваш отвисоко. Следваме пътеката, която трябва да ни отведе до Göreme. В ниската част, със сенчести участъци, разходката е доста е по-приятна.

Стигаме до колонната църква „Direkli Kilise“. Това е една от най-мащабните и уникални църкви на Кападокия, с амбициозна за времето си архитектура. Отвън нищо не подсказва, че в голямата скала пред нас ни очаква такава изненада. Във високата част се виждат няколко правоъгълни отвора, които впоследствие са били зазидани, както и малки дупки за гълъбите, около които има някакви странни рисунки. За да влезем през малкия вход, трябва да минем по дървен мост. Построен е над малко дере, в което вероятно тече река, но сега вода няма. Прекрачваме прага и попадаме в ниско помещение, с равни тавани и много кутийки, издълбани в скалата. Следващият отвор ни въвежда в същинската част – голямо и високо пространство, с кръгли колони, завършващи с множество арки и куполни тавани, красиво оформени с различни елементи. Съдейки по размера, тук вероятно са се събирали доста хора. Как да повярваш, че това е в скалата, която видяхме отвън?

Впечатлени и удивени от видяното, продължаваме през долината и след по-малко от 5 минути пред нас е следващият феномен. Пространството, в което попадаме, е като декор от филм. Безподобните форми, създадени от природата в меката туфа и човешката ръка, прокопала ги да търси убежище в тях, са създали сюрреалистичен пейзаж, който признавам си, не мога да опиша с думи. Правим достатъчно снимки и продължаваме по нашия път, пълен с толкова много приятни изненади. Колкото повече наближаваме града се увеличава и броят на гълъбите, високо в скалите.

Напускаме пределите на „Red&Rose Valley“ и навлизаме в градска среда. Целта ни е Откритият музей на Göreme. Срещаме уникални ретро автомобили, возещи азиатски туристи, облечени като за „Оскар“, до определени места за снимки. Декорите на Кападокия предлагат богат избор на такива.

Стигаме до музея и влизаме срещу 60 TL на човек, и се сливаме с тълпата туристи. Повечето са организирани групи, които пристигат непрекъснато, но има и други като нас. Считан е за перлата на Кападокия, с многото църкви и манастири, събрани тук, особено след като е признат за обект на Юнеско. Хиляди туристи го посещават всеки ден. Музеят заема много малка част от долината на Göreme, която изобилства от църкви. Пред повечето от забележителностите вътре има големи опашки от хора, които чакат, за да влязат.Това моментално ни отказва да ги посещаваме и прави обиколката ни сравнително бърза. Успяваме все пак да влезем някъде и след всичко, което сме видели през деня, тази „перла“ някак ни бледнее. Но ако не сте били другаде, може и да се впечатлите. Може би, защото на нас ни харесва повече това, което природата е създала сама.

Поемаме към Çavuşin и по пътя минаваме през места, които са в пъти по-привлекателни от тези в открития музей на Göreme. Вечерта посрещаме залеза от покрива на нашия хотел, леко изморени, но доволни от видяното през деня. Нашият домакин Özgür ни сервира вечерята навън, а не в ресторанта. Толкова е приятно след дълъг преход някой да се погрижи за нас и да ни поглези, нали.

Малко след 6 сутринта сме на познатото ни от вчера място да посрещнем изгрева и да погледаме полета на балоните. Тази гледка не омръзва и наистина ни събужда и зарежда позитивно за деня. Утрото е пленително със своите меки тонове на цветовете. Отново е безветрие и балоните спокойно могат да се понесат и да развеселят небесната шир над Кападокия. Койна се присъединява към нас доволна, че сме отново тук. Днес вече позира за снимки, нали сме си стари познати. Градусите са под 10, за да се изстрелят до 30 през деня. Голяма амплитуда и голямо обличане и събличане на дрехи. Близо до нас пристига друга двойка. Момичето е облечено само с къса лятна рокля и е с боси крака. За хубавите снимки се правят жертви, няма как… Но не се задържат дълго. Ние оставаме докрай да се насладим на всичко, което се случва около нас за пореден ден.

Докато опитваме да се справим с обилната закуска, споделяме на Özgür къде смятаме да обикаляме днес. Той се усмихва и казва – „Как успявате да изберете винаги най-хубавите места?“. И ние не знаем, така се получава.

Днес ще посетим Love Valley, ще продължим към Uçhisar, а оттам ще се спуснем през Pigeon Valley. Очертава се доста дълъг маршрут, но вече сме набрали инерция и се впускаме в неизвестното. И за да удължим още малко прехода, в последния момент решаваме да се отклоним към една изолирана скална група, малко встрани от долините. Наблюдаваме я всеки ден от хотела и възбуди нашия интерес. Разположен сред равнина, залята от лозя, този скален масив се извисява с острите си върхове, самотен и непосетен от масовия турист. И тук се забелязват следите, оставени от хората, търсили убежище в могъщата снага на скалата. Това обвива в още по-голяма тайнственост средната и най-висока скала, завършваща с двуостър връх, като "окото на Саурон".

Ято гълъби, сред които забелязваме и бели качулати екземпляри, се издига във въздуха, явно изплашено от нашето присъствие, а ние тръгваме към любовната долина. Разположена e на дължина от приблизително 5 км. Единият й край е близо до Çavuşin, минава покрай Göreme и завършва малко след него, в покрайнините на Uçhisar. Може да тръгнете, откъдето ви е удобно. Има и вариант да се движите по билото над нея по пътеки, минаващи от двете й страни. Оттук има и по-голяма видимост. Ние решаваме в едната посока да сме горе, а после – долу. За тази долина се разказват много легенди и се правят асоциации заради интересните скални форми, разположени в нея. Още отначало виждаме изключително белите, нагънати като големи вълни стени, ограждащи я от двете страни. В средата се вие зеленина от дървета, а малко встрани от тях – разпръснати на групи се издигат приказните комини, с бели стволове и тъмни шапки. И тази фантастична картина е навсякъде, в цялата долина. Популярността на Love Valley е изключително голяма и ние се убеждаваме в това, пристигайки на място с панорамни площадки за снимки, магазинчета за сувенири и кафенета. Пълни автобуси извозват групите по прашните пътища до тук за кратка фото пауза. Множество арки, повечето с форма на сърце, са разположени на ръба пред долината и действат като магнит за туристите. Малки дървета, отрупани с навързани по клоните шарени гърнета и стомни, каруци, каляски, дори и едно бъги, както и пъстри дървени огради създават отличен декор за снимки. Местните фотографи се опитват да познаят нашата националност, започвайки от италианци, испанци и дори бразилци… Явно много сме потъмнели напоследък, излагайки се на слънце по цял ден. Накрая остават приятно изненадани като им казваме, че сме българи. Отговарят ни с усмивка и едно „комшу“.

Приключваме тук и се отправяме към дома на гълъбите в Кападокия – Pigeon Valley. Пътеката ни отвежда в покрайнините на Uçhisar и за кратко навлизаме в градска среда. Със своите терасовидно разположени къщи, в основата на голямата крепостна скала (най-високото място в региона), градчето е любимо място за туристите. Бързо намираме откъде да навлезем в долината сред сянката на дърветата, които тук са в изобилие и попадаме на кафене с голяма естествена тераса, издълбана в скала. Вече не се изненадваме, че на такива места има къде да си отдъхнеш. Възрастен човек ни посреща и ни настанява под плътната сянка на терасата. Декорирана е с всякакви стари вещи и оръдия на труда, някои от които изглеждат доста първобитно. Удобният диван и студеният фреш от нар правят чудеса в този горещ ден. Това място е в средата на долината. Оттук поемаме нагоре по дървен мост, пресичащ малка река и се движим срещу течението й. Благодарение на нея по пътя се срещат дървета с круши и ябълки – много са вкусни. Чудноватите скали над тях са нашарени от дупки за гълъби, но гълъби засега не се забелязват. За кратко пътеката излиза на открито, откъдето виждаме внушителния силует на Uçhisar. Минаваме през местност с малки бели варовикови скали, с овални форми, в чийто център има ниша с голям отвор, вероятно врата, а над него – няколко малки – за гълъбите. Сгушени сред зелените хълмове, сякаш сме в село с къщи на хобити – приказно. Тук долината е изпълнена с такива и преминаването през нея ни пренася в този чуден свят, в който някога са съжителствали хора и гълъби. Днес хората ги няма, по обясними причини, а гълъбите са мигрирали заедно с тях, срещаме ги едва в края на долината, в близост до града. А точно там са местата, откъдето може да се наблюдават техните стари домове. Гледката отвисоко показва друг аспект и също си заслужава. Оттук се вижда и могъщото тяло на планината Erciyes, извисяващо се на 3916 метра, обвито в мъгла. Отново преминаваме през Uçhisar и се връщаме до кафенето в долината, за да извървим втората половина – в посока към Göreme. Сега вече се спускаме надолу и е малко по-приятно, а и слънцето поразхлабва горещата си прегръдка. Тази част е доста по-различна и кратка. Отново се движим по реката, има ги и дърветата, но ги няма къщите на гълъбите и скалният масив е друг. Повече ни прилича на каньон от високи скали.

Преходът е много приятен и неусетно се озоваваме в Göreme, но изпускаме входа към Love Valley. Вървим по ръба на долината, този път от другата страна, с надеждата да се спуснем отнякъде долу. Колкото и да търсим обаче, не се открива възможност. Става ни ясно, че може да се влезе само от две места – в началото или в края. Наслаждаваме се на другата гледна точка, а и сега светлината е по-различна от сутринта. На отсрещния хълм виждаме мястото за снимки, отново има много желаещи. А от нашата страна няма никой и е тихо, спокойно и гледката наистина си заслужава. Двете страни на Love Valley – толкова близо една до друга, а така различни. По пътя до Çavuşin, природата в този регион продължава да ни поразява с неповторимата си красота.

Под залязващото слънце завършва и нашата приказка от любовната долина на Кападокия, която не може да бъде описана с думи – тя трябва да се преживее.



2020-2024 © Copyright - Фотописи
Всички фотографии и текстове са авторски.