Adamkayalar

През очите на планината

Адам Каялар (Adamkayalar) – само на няколко километра от средиземноморския бряг тихо се извисяват тайнствени човешки фигури. Издълбани са преди векове на една от отвесните стени на каньона Şeytan Deresi, по южните склонове на суровата планинска верита Торос (Toros Dağları). Изключително архитектурно наследство, оставено ни още от древната храмова държава Олба – васал на Римската империя.

Самотна дива маслина, на ръба на скалата, ни дели от дълбоко и стръмно дере. В дъното на дългия над 25 км каньон, белите камъни на пресъхнала река очертават ясно нейното корито, образувайки голям меандър, сред зелената растителност. Високите стени на отсрещния бряг приличат на кошер, осеяни с множество ниши и дупки с различни размери, а далеч зад тях се синее морето. Гробна тишина е завладяла малката естествена тераса, на която се намираме, а зад гърба ни фигурите в скалите са изплували от сенките на миналото, за да изпратят поредния ден и да ни напомнят да помним.

7 часа по-рано днес.

Утрото в Юргюп (Ürgüp) носи типичното за Кападокия приказно настроение, засилено от атмосферата в пещерния суит на хотела ни. Слънцето огрява върховете на неземните скали и „шапките“ на чудноватите „комини“ се открояват ярко от падащата ниско светлина. Всичко е като във фантастичен сън. Тръгваме си от тук, но знаем, че пак ще се върнем. Скоро удивителният пейзаж на Кападокия преминава в равни и пусти полета, сред които далеч от нас изпъква могъщият силует на планината Ерджиес (Erciyes Dağı), с вечно закачения облак на върха. Фотографски блян, който не осъществихме – още една причина да се върнем.

Около обед пристигаме до кратерното езеро Меке (Meke Krater Gölü), близо до Karapınar. Голям билборд със снимка на езерото ни насочва по чакълест път, сред рехави редици от малки дръвчета. 285 000 броя, засадени от жандармерията през 2003 година, в опит да облагородят района, които сушата е редуцирала драстично в наши дни. Следва малко възвишение и пейзажът се променя в изцяло пустинен. Езерото също не е подминато и е останало без вода. Някога достигало до 12 метра дълбочина, днес слоеве сол в разнообразни форми са покрили пресъхналото му дъно в неповторима бяла палитра. Медният цвят на вулканичния конус, в средата на езерото рязко се откроява, като изплувал сред бялата импресия. След първоначалното изригване на вулкана, образувалата се калдера се е запълнила с вода. В резултат на ново активиране се е получил и конусът в средата – кратер в кратера. Неземното усещане се засилва от черната вулканична пепел, която е покрила високия бряг около езерото, в комбинация със силуетите на близките голи върхове, пустите полета и други малки кратери. Докато се чудим дали сме в Исландия или на някоя друга планета, идват няколко мотористи, които слизат направо в пресъхналото езеро и се забавляват с моторите си по соленото дъно. Това ни телепортира отново на Земята.

На тръгване решаваме да не се връщаме по пътя, по който дойдохме, а да рискуваме, продължавайки да се движим по черния път. Навигацията се съгласява с нас и това ни дава нужната увереност. Шофираме през територия, приличаща на полупустиня, потънала в мараня от обедното слънце, когато две огромни кучета изскачат от няколко ниски бараки, незабележими сред сивотата наоколо. Засилват се с големи скокове към колата ни и се изравняват с нас, докато злобно и настървено лаят. Отблизо изглеждат още по-големи, а нашийниците им са покрити с остри метални шипове, което им придава изключително зловещ вид. Агресивното им поведение показва, че не приемат чуждо присъствие и не са свикнали с такова. Но кой ли нормален човек би минал оттук? Ускоряваме и облаци бял прах се вдигат зад колата ни. Изгубваме ги от поглед, не се виждат и в огледалата.

Докато се занимаваме с нашите преследвачи, пропускаме правилната отбивка и се озоваваме на съвършено прав път, покрит с малки бели камъни. От двете му страни има ограда от бодлива тел, а зад нея – пусто и равно поле, без никаква растителност. Сивият цвят на почвата и гладката й повърхност приличат на пресъхнал солник. Според навигацията разклонение ще има чак след 8 км. Следваме пътя, не ни се връща назад, а зад нас – отново кълбета от прах. Периодично виждаме табели с числа и кратък текст на турски, който не разбираме, но и не се опитваме да преведем. Сами, сред пустошта и километри прав път.

Малка тъмна точка на хоризонта ни изважда от унеса. Намира се точно пред нас и колкото повече се приближаваме към нея, толкова повече заприличва на голям автомобил. Военна бронирана кола, а до нея – въоръжен с автомат млад войник, застанал на пътя. Видимо изненадан от нашата поява и най-вече от посоката, от която идваме. Той определено стои на този път, за да охранява нещо. Естествено, че ни спира и учудването му нараства, когато разбира, че на всичко отгоре сме и чужденци. Започва да ни говори нещо на турски, на което ние само се усмихваме и гледаме неразбиращо или по-точно глупаво, усещайки, че май сме в нарушение. Любезно го изчакваме да приключи и пробваме на английски, дори и на... български, но никакъв резултат. Докато продължава да говори на родния си език, връщам лентата назад и се сещам, че близо до кратера пътят ни пресичаше съборена ограда от бодлива тел, но си личеше, че не е отскоро така. Сещам се също и за табелите с надписи, които игнорирахме. Ами кучетата? Затова залагаме на усмивките и милите (глупави) погледи и повтаряме „Meke Krater Gölü“ и „Turistler“, което явно подейства и речта му относно нашия казус спира. Последва тишина. Явно търси подходяща дума, която да разберем и сочи към празните полета, през които минахме с колата и виртуозно и с много патос казва: „Бомба, бомба!“, докато с ръце рисува нещо като взрив. Чак сега ни просветва, че зоната, през която сме минали е забранена. Марина се хваща за главата и избухва в смях. Е, какво да прави, и той започва да се смее. „Артикулираното и интелигентно общуване трябва да използва малко, но мъдро подбрани думи.“ – тази Шекспирова мисъл точно описва ситуацията, в която се намираме. Видимо развеселен, войникът ни прави място да минем с колата и даже ни маха за довиждане – размина ни се. Така и не разбрахме през какво сме минали. Дали е някакъв полигон, стрелбище или минно поле?

Увлечени от белите пухкави облаци, покрили хоризонта, забравяме за забавната вече ситуация. Пътят ни минава през равно планинско било на над 2000 метра надморска височина, където температурата пада до 13 градуса. Интересните форми на иглолистни дървета, приличащи на кедър, допълват скалистия пейзаж. Няма никакви населени места и почти не срещаме автомобили – отново пустош.

След близо 4 часа пристигаме на импровизирания паркинг на Адам Каялар, откъдето се открива гледка към залива на Kızkalesi и малката островна крепост, близо до брега. Самотна информациона табела, с кратък текст и стрелка от спрей, добавена допълнително, е единственият ориентир, по който разбираме, че сме на правилното място. Не става много ясно накъде да продължим. Ако изберем да вървим нагоре, ще стигнем до руините на крепостните стени, от които не е останало много. Решаваме да се спуснем надолу, сред камъни, храсти и ниски дървета. След няколко метра започваме стръмно спускане около 10 метра по ронлива скала, без обезопасително въже. Трябва да стигнем до малка естествена тераса много внимателно, защото след нея е пропастта към дъното на каньона. Успешно слизаме и спираме за кратко да успокоим дишането, като за награда получаваме порция природна красота. Оттук по едва забележима, обрасла пътека достигаме до пещера, чийто висок вход отвън прилича на огромно гърло. Скалата над нея е обагрена от различни цветове и накичена със зелени висящи растения. Само няколко метра навътре става тясна и с много отвори. Докато ги разглеждаме се чува странно жужене, а след миг виждаме и откъде идва. Големи летящи бръмбари, непознат за нас вид, ни атакуват. Явно сме им навлезли в пространството и бързо излизаме навън.

След няколко метра по тясната пътека доволни забелязваме и първите фигури. Те са разположени в две правоъгълни ниши, с различни размери, издълбани като рамки в скалата. В голямата се виждат три фигури – на мъж, жена и дете. Сцената прилича на момент, в който войн се прощава със своето семейство. В малката е изобразено самотно дете. Отвън скалата е потъмняла с времето, докато релефите на фигурите в голямата ниша, която е по-дълбока, са запазили естествения си оранжев цвят, което ги откроява. За съжаление следите от иманярите се забелязват, особено върху малката ниша, която е надупчена и част от нея се е откъртила.

Само след няколко метра има още четири ниши. Първата е хоризонтална и съдържа три фигури – войн с копие и меч, жена, седяща на трон и най-едрата фигура е на полегнал на кресло мъж, обвит с тога. Забелязва се и текст, който е издълбан точно под него. На това ниво са и две вертикални ниши. В първата отново се вижда въоръжен мъж, но с различно облекло, над него – орел, разперил криле, а втората е на изправена жена, държаща дрехата си. Над тази редица точно в средата е четвъртата ниша, с въоръжен войн. В основата на всички фигури има малък олтар.

Продължаваме напред и стигаме до леко разширение, където виждаме фигура на човек със стомна в ръка, а до него е издълбан дълбок квадратен отвор, до който се стига по каменни стъпала. По следите от дупки в скалата разбираме, че тук търсачите на съкровища са били много активни.

Последните три ниши с фигури са в най-тесния участък от пътеката. Техните рамки се различават от досега видяните. Това вероятно се дължи на факта, че всичките фигури са създавани в период от 250 години и художествените тенденции са се променили с времето. Отново има мъж с тога, полегнал на кресло, до него в следващата, по-малка ниша – човек, водещ коза, а последната вероятно изобразява семейство от четири души. Дори и в скалите фигурите, създадени още през II век пр. н. е. в памет на мъртвите, доминират над долината със своята величествена осанка.

На това място свършва „официалната“ пътека, но ние продължаваме още малко, докато е възможно да се върви между храсти и скални късове. Стигаме до рисков участък от няколко метра, през който продължавам сам. Спускам се надолу и едва има място да си поставиш крака. Добре, че има здрави клони, впити в камъка, за които да се хващам. Слизам на долно ниво, където има възможност да се върви нормално и повдигайки главата си виждам два огромни отвора в скалата, на една линия с фигурите. Сякаш чифт големи очи ме наблюдават. По наклонената канара се изкачвам, влизам през единия отвор и попадам в просторна галерия. От тавана висят мини сталактити, които по овалните стени преодоляват гравитацията и се стичат в удивителни форми. Въпреки горещото време навън, тук е приятно хладно и добре осветено от мека естествена светлина, попадаща през големите „очи“. Усещането да застанеш между тях и да погледнеш навън е величествено.

Абсолютна тишина е завладяла каньона и спира дори настъпващата есен, която се опитва да покрие дефилето на пресъхналата река. Но всичко все още е толкова зелено, че изглежда други цветове не съществуват. Зелено и тихо, видяно и почувствано през очите на планината.



2020-2022 © Copyright - Фотописи
Всички фотографии и текстове са авторски.